из „Студен народ – топъл народ”
В един от часовете на класния ръководител, посветени на обществената дейност, бе взето решение в определени дни от седмицата да се излиза навън по улиците на града и в рамките на 45 минути да се оказва помощ на хора, които съответно се нуждаят от нея.
― Но нали ще помагаме само на онези, които не са „зелбер шулд”? ― попита съученикът ми Руди, а класната отговори:
― Точно така! Другите да си се оправят!
Не го разбрах съвсем, но се присъединих към една групичка деца и ги оставих да поемат инициативата.
Първият, на когото оказахме съдействие, бе един незрящ човек. Преведохме го през близкото кръстовище, придържайки го за ръцете, а той ни благодари, след което продължи пътя си.
Скоро забелязахме друг човек с увреждания. Пренесохме багажа му до близката кооперация, а после и до дома му на втория етаж и отново се върнахме на улицата. Малко по-късно стигнахме до един подлез и се шмугнахме в него. На излизане насреща ни се зададе млад колоездач, който, подобно на търсачите на силни усещания, се спускаше с велосипеда си директно по стълбите. Не щеш ли, загуби равновесие, кормилото му се преплете, предното колело закова на място, а младежът политна през глава, сякаш се бе опитал да яхне чистокръвно македонско магаре от още по-чистокръвен македонски произход. Строполи се в краката ни и зави от болка.
Без да се замислям, скочих да видя какво му е състоянието и се приготвих да му окажа някакво съдействие.
― Какво искаш бе? Я ме остави на мира! ― изрева пострадалият право в лицето ми и продължи да се превива.
Въпреки че ме изненада, останах настоятелен. Тогава той се взря в мен, проверявайки ме дали съм с всичкия си. Докато му отвръщах по същия начин, съучениците ми бяха отминали мястото на инцидента, все едно, че нищо не се бе случило.
― Момчета, почакайте! ― призовах ги аз.
― Че защо да те чакаме? Каква работа имаш с този? Да не би да го познаваш?
― Е, как, не виждате ли? Може и да си е счупил нещо!
― Сам си е виновен, остави го!
― Но как така?!
― Нищо му няма! Остави го, чуваш ли?! ― потвърдиха и другите.
Естествено, не го оставих, подадох му ръка и му помогнах да се изправи. Невярващ на очите си, младежът прошепна:
― Данке, ман! ― поизтупа дрехите си, изправи кормилото, качи се на колелото и пъшкайки, се отдалечи.
Този урок не го схванах. Настигнах съучениците си и ги запитах за странното им поведение. Вторачиха се в мен, сякаш бях бавноразвиващ се и може би поради същата причина се заеха да ми обясняват още по-бавно и отчетливо, подобно на три годишно хлапе.
― Руум, случайно да забелязваш нещо като предупреждение наоколо?
Огледах се встрани. Най-отпред, до самите стълби, действително имаше табела, на която пишеше, че колоездачите са длъжни да спрат, да слязат от колелото си и или да го пренесат до долу на ръце, или да го спуснат по една от двете метални шини, предназначени за детските колички. Освен това, карането в самия подлез също беше забранено.
А-а, ето защо в подлезите срещах хора, бутащи, а не каращи велосипедите си – обясних си още една неизвестна аз, но повече ме интересуваше онзи, дето „сам си е бил виновен”.
В същия момент Руди продължи:
― Каква помощ може да му е нужна на човек, който или не вижда написаното, или не го чете, или не го разбира, или не го спазва, или което е най-вероятно – директно го пренебрегва. Отговорът е ясен: никаква! Защото подобен човек е или крайно ограничен, или безотговорен или пък самоубиец. Естествено, че всеки е свободен в избора на постъпките си, но да бъде така добър и да си носи последствията!
― Правилно! ― отсякоха всички в един глас.
― Добре де, ами ако му се беше случило нещо по-така? ― настоях аз и за да подсиля ефекта от изказването си, притворих очи и отпуснах главата си встрани.
― Зависи, ако беше изпаднал в критично състояние, щяхме да повикаме линейка и толкоз.
― Все пак е нещо! ― отдъхнах си най-накрая аз, но оттук нататък вече имах едно на ум.
И през следващите години подобни ситуации не бяха изключение. В училище, на тренировки, по улиците – навсякъде.
Веднъж един трабант не успя да вземе завой и се вряза в тротоарно дърво. Колата се разпадна пред очите ми. Веднага към местопроизшествието изтичаха случайни минувачи, но след като се увериха, че водачът не се нуждае от допълнителна помощ, си тръгнаха. А той накуцваше, държеше по странен начин ръката си, бе поръсен с хиляди парченца от пръсналото се предно стъкло, а тук и там се забелязваха и драскотини и прорезни наранявания. Но и този, подобно на колоездача в подлеза, изглежда възприе случилото се като своя грешка и вероятно, ако му се бях притекъл на помощ, щеше да ме отпрати по същия начин.
По-късно, когато работех в немски фирми и организации, изненадите продължиха. От една страна, германските ми колеги не спираха да събират помощи и средства, правейки дарения на детски градини, училища, болници и стари хора, грижеха се за деца, изпаднали в неравностойно положение, подкрепяха инвалиди и всякакви други хора с увреждания, участваха в организации за защита на безпризорните животни, същевременно обаче бяха безпощадни към своите си, най-вече немски служители. Това бяха предимно онези от тях, които или не се справяха със задълженията си, или на които като оправдание им служеше здравословното им състояние. Така, при нас работеше едно момче, което имаше някакъв проблем с периферното си зрение, а това му се отразяваше на походката, пречеше му на общуването с околните и въпреки че бе прочел повече книги, отколкото всички ние, взети заедно, му действаше зле на самочувствието. Бе подтиснат и затворен в себе си. Докато сред целия наличен български състав той срещна единствено състрадание, разбиране и непрекъснати предложения за каквато и да било помощ, сънародниците му така го притиснаха, че след два месеца не издържа, напусна и си замина обратно за Германия. От нестихващите им подигравки, намеци и забележки бе съсипан и обезличен до неузнаваемост.
Как можеха колегите ми към едни хора да проявяват бащинско съчувствие, а към други да се отнасят по толкова жесток начин, не можех да си обясня. За сметка на това ги чувах да казват:
― Сам си е виновен! Никой не го е карал да идва тук и да се кандидатира за тази длъжност! Като знае, че има проблем, да се съобразява с действителността, защото никъде не пише, че ние трябва да се съобразяваме с него!
Или:
― Разбираемо е, че няма вина за здравословното си състояние, но след като не преценява нещата реално, да си носи последствията. Всеки би трябвало да осъзнава какво може и какво не. Ето защо да си ходи и да си намери работа, която отговаря на обкръжението и възможностите му!
Друг немски колега обичаше повечко нощния живот и сутрин не бе особено адекватен. Още на втората му подобна проява сънародниците му направиха забележка. Обясниха му, че който е в състояние да празнува, трябва да може и да работи. Той обаче не си взе поука, а на всичкото отгоре бе и болнав, поради което реши да се възползва от това си качество и започна да прекалява с болничните.
Отговорът им бе съкрушителен. Първо, никой не го замести, освен в най-неизбежното. Второ, нарочно му създадоха толкова много работа, че и трима души нямаше да могат да я свършат. Затрупаха бюрото му с планини от задачи и погледнато отгоре, то заприлича на Рило-Родопския масив. И трето, щом се върна от болнични, го подхванаха и шефовете. Скъсаха го от гонка и не щеш ли, след няколко месеца и той не издържа, напусна и си замина.
Колкото и рядко да се случва сред германците, си имахме и едно „мамино детенце”. Пристигна в София заедно с майка си. Щом го разбраха, колегите ми полудяха. Не го оставиха на мира, докато не я убеди да си замине, след което, останал без подкрепа, го довършиха, при това окончателно. И той бе принуден да напусне.
Така е! Германецът натиска, но го прави, докато му позволяваш, докато му даваш. Опънеш ли му се, омеква. Невероятно, но от твой най-голям противник..............