автор: nellnokia

Закахърù се старата Ильовица за най-големия син. Уроки по петите му вървяха от раждането до днес... Двама сина имаше. Възпита ги, порастù. С любов и обич ги отгледаха с мъжа си.

По-малкият беше по-буен и вироглав и каквото си наумеше, думата му на две не ставаше. Рече, че се жени и превари батьо си. Отдели се. Завъртя дом, роди му се син, после щерка - за радост на старите баща и майка.
По-големият беше серт човек - инатлùя, тиха и дълбока вода за важните работи, весел шегобиец за хората през деня. Не можеш го разбра кога се смее, кога сериозно говори. На нея се беше метнал – кожата ù одрал. Тайна слабост ù беше. От малък все му трепереше. Прокле ли го някой, урочаса ли го, но в живота спътница за него се не нàйде.
Колко нейни приятелки щерките си водиха! Колко сгляди... Белким някоя си хареса. Все млади, работни, добри. Коя по-бедна, коя по-богата, коя млада, коя стара. Никоя не му угоди. Майтапеше се: "Истинската чакам... "
„Ще си остане стар ерген с това чакане. Тридесет и осем вече чукна, а още без семе, още без котило, без булка. Не беше хубавец. Но работен, чист, спретнат.
- Защо така ни Господ наказа?!” - тюхкаше се старата майка му. - Клетва ли му пратиха. Тежки уроки ли го стигнаха!”
Така година отмина. Градът беше малък, а поминъкът слаб, инфлация, криза – трудно. Хеле, замина на гурбет.
Зачака старата майка. Надежди зареди, че големият булка ще докара у дома. Година, две - празно... А и гласът му. Обажда се тъжен, кахърен. Даже като се смее, майката чедото си познава.

Запретна ръкави Ильовица. Не искаше вече да чака. На ходжа отиде да му побаят. Бяла магия за обич му направи – булка у дома да доведе. Бели да са грижите му, кахърите черни – назад да останат.

Мина се не мина време и сякаш чудо стана. Взе по-весел да се обажда у дома, по-щастлив, сякаш различен. Спря да се сърди, че за женитба му говорят. Подпита го оттук от там – мълчи – не казва. Само се смее. Тиха вода – знае го. Като петте си пръста го познава. Нищо, че вече косата му оредя. Тайна слабост ù беше.

А у дома всичко по-старому вървеше. Само братовчедката, стрина Мария напоследък по-често дохождаше. Дойде, седнат да пият чай, а тя все за Петър я подпитва. Реди, не спира: Как е той? Що е? Задомен ли е? Колко печели? Подаръците току разглежда, снимките и все с език цъка... Като наближи време Петър да се завръща в отпуска, взе та изплю камъчето стрината:
- Внучката, Ильовице! Магда! На гурбет да я пратим, а? При ваш Петър. Да има кой да я наглежда. Две думи - с кого да си каже. Млада е. Работна, хубава. Но от нашия сой – знаеш. И тя като ваш Петър! Като няма с кого тук, белким се двамата там съберат. – зареди дума по дума стрината.
- Жива да си, Марийо! От здраве да не се отървеш. Ако децата се съберат – цял живот ще те споменувам.
Озари се майчиното лице. Представи си най-големия, най-любимия, най-милия под ръка с млада жена, на ръце с малко дете.
Дойде си Петър. Посрещнаха го, гостиха го. Стрина Мария у тях на крака дойде, по работа да говорят. А Петър – не свърта се у дома. Дойде засмян, а после, някак тихо каза, че заминава:
- Къде, сине? Защо? Какво става?
- Работа имам. За няколко дена ще ида, после пак ще си дойда...
- Сега си дошъл. Да ти се порадвам. Кажи! Криеш нещо...
- Дошъл съм. И други хора искам да видя. Приятели. Приятелки...
Заби тревожно сърцето на Ильовица.
- Какви са тез недомлъвки? Казвай! Ако е за радост и ние радост да имаме с тейка ти. Уроки, знаеш, се лесно не махат. На ходжа ходих. Бяла магия редих. Жив да си ми. Майка си да зарадваш. Гнездо да свиеш. Дечица да имаш…
Засмя се Петър. Щастливо продума:
- Намерил съм , майко!
- Как? Коя е? Откъде? На колко години? – гледа го, той пак замлъкна. Мълчи, не казва.
Гръм порази Ильовица:
- Парясница накоя си намерил. Знам ги аз. Чумата да ги тръшне, дано! Чужди деца ще гледаш. Нахапаните ябълки, сине, и прасетата ги не ядат... За ýроки баихме – ýроките те стигнали...
Замлъкна Ильовица. Тежки думи изрече, а Петър – умислен замина при парясницата. Дваж по-умислен се върна. Посърна. Затвори се пак в себе си. Дълбока и тиха вода – по пътя си мъката влачи. На никого дума не рече и майка си дума не каза. Послушал бе старата.
- Бяла магия за обич, а оназ акъла му изпила. Ходжа му бае – за щастие, за къща и дом, за деца и любов. Защо все на мене, Господи! Защо все уроки, все кахъри!...
Свърши отпуската. Замина Петър. Подир месец и стринината Магда също натам отлетя.
Останаха Ильовица и стрина Мария пак двете. Седят. Говорят. Надяват се един ден внуци да гледат.Надяват се за Петър и Магда. Бяла магия редят, черните ýроки на Петър на вода да станат, във водата да изтекат, а с тях и парясницата нейде вдън земя да отече…