автор: anonimapokrifoff

Заглавието е брилянтен пример за клише, но трудно ще се намери по-точно определение за Варна. Когато вечер идваш откъм Бургас, още преди да стигнеш Аспаруховия мост, красотата й те поразява – сякаш небето е подарило звездите си, за да украсят шията на залива. Доскоро се твърдеше, че тя е най-доброто място за живеене в България, но точно Бургас й отне титлата. Щом казват, сигурно е добър, само че никога няма да притежава нейната неописуема, преобръщаща сърцето ти прелест – просто е невъзможно да се случи, сам Бог е решил това.
Признавам си, че малко ми е трудно да пиша за днешна Варна, града на мутрите и моловете. Както навсякъде в родината, бабаити с колоритни прякори от фауната и флората си живеят необезпокоявани, някои от тях даже се трансформираха в уважавани бизнесмени. И тук обикновените хора не се простират, а все повече се свиват на непрестанно окъсяващата си черга. Здравеопазването е в критично състояние, болниците редовно захранват погребалните агенции. Тук са и най-псуващите шофьори в държавата – заради разбитите улици.
Градът е препълнен с народ не само през сезона: и Добруджа, и Лудогорието са се изсипали тук. Мизерията тласка хората към по-големия град, а конкуренцията за работно място е убийствена. Строителството доскоро беше неистово – пълно е със сгради, залепени една до друга, също като парченца от пъзел. Измъкнеш ли се от кварталите около центъра, истински можеш да си поемеш дъх чак във Виница, Аспарухово или Галата. Както казват варненци, заприличало е на София...
Колкото и да се опитват да опростачат Варна, че да напомня силиконова фолкпевица, трудно ще й отнемат естествената красота. Паралии окупираха плажната алея, бетонираха я и я нацвъкаха със заведения, от които гърми или чалга, или македонско. Пясък почти не остана, но морето и бризът са си там. Стои си и Морската градина – невероятно апетитна хапка, но толкова голяма, че ще затъкне всяко алчно гърло.
Спомням си най-колоритния плаж – Офицерския, точно под Морското училище. Многобройните стълби към него се виеха през прохладата на гората, с която беше обрасъл брегът. Долу чакаха горещият жълт пясък и прозрачното море, в което плуваха стада малки рибки. Тук се ловяха най-вкусните скариди, а мидите, печени на тенекия, не могат да се сравнят с нищо на света. Няма го вече този плаж, сега варненци бягат към Фичоза или Паша дере, но сигурно скоро и на тези места ще им бъде видяна сметката...
Различна е и градинката на Севастопол. Някога отсреща имаше кръчма със същото име – много отдавна я няма, но названието й се превърна в топоним. Сега дърветата са окастрени и се мъдрят някакви нехарактерни за местния пейзаж палми в саксии. И до днес варненци си определят среща тук – на крачка от морето.
И друго знаково място – Колелото, което хем разделя българите от циганите, хем ги свързва: там къщите са смесени. Гледка към Максуда има от улицата до канала: потресаваща беднотия и невъобразима мръсотия. Този квартал винаги е бил опасна и затворена територия – обхождах го преди години, докато учителствах в „Елин Пелин”. Придружаваха ме няколко циганчета и през 5 метра отговаряха на въпроса кой е с тях. И тогава много от мъжете си сваляха шапките – заради това, че им уча децата. Беше в един съвсем друг живот, в който малките циганчета ходеха на училище, а възрастните роми работеха. Днес Максуда е депо за дрога, населението му проси и краде. Мисля си за моите българчета, турчета, циганчета, еврейчета и арменчета, които учеха заедно и играеха заедно. Какви ли хора са днес?
В началото на юни е вълшебно покрай ВИНС-а /и той вече е с друго име/ – уханието на липите се смесва с аромата на море. Или да се запилееш през лятото по напечените улички на Гръцката махала, да минеш покрай Римски терми, да влезеш в „Малката Св. Богородица”... Преди време тук служеше един сладкодумен свещеник и старата църквица беше най-предпочитаната за венчавки и кръщенета. Отецът говореше завладяващо на разбираем език, но се оказа, че не било по канона: разпопиха го, а той продължи да си носи расото...
Никъде не изпитвам толкова силно чувството, че се завръщам у дома, както когато вървя към една от улиците на "Левски". Вече 15 години не живея тук, но времето преди тях прекарах в този квартал.
На гости съм на жената на починалия ми братовчед. На четвъртия етаж съм, а бившият ми апартаментът е на шестия. Абсолютно същият. Тук не се пуши и излизам на балкона. И да затворя очи, пак зная каква е гледката: улица „Мир” се влива в булевард „Левски”, до морето са двайсетина минути пеша. Вдясно под мен е старата ни триетажна къща, която ни отчуждиха – сега е стоматологична поликлиника. Виждам верандата, но орехът пред нея отдавна е отсечен. Някога отгледахме с брат ми една малка гугутка, паднала от гнездото. Учехме я да лети, като я подхвърляхме нагоре. Тя размахваше крила и кацаше на ореха. После, след като укрепна, пак се връщаше, но един ден изчезна.
Чудесното бяло вино ми пресяда...
Дворът ни беше 6 декара, поне два от четирите блока са в наша земя. Струва ми се, че помня всяко камъче. От едната ни страна, зад гъстия плет от лески, беше чифликът на адвоката Сивко, от другата – пак бивш чифлик с островърх покрив, домът на съученика ми Христо. Улицата беше засенчена от надвесени над нея акации – днес не е останала нито една. После беше дерето с каменни прагове и чиста вода, в която ловяхме попови лъжички. Нагоре бяха лехите със зеленчуци на Стефан Градинаря. Някой беше изхвърлил в дерето котило, Христо го намери – едно от котенцата беше със счупени задни крачета. Превързахме го и им носехме мляко...
През зимата се спущахме с шейни по баира, а щом се затоплеше, почваха кървавите битки с долната махала. Въоръжавахме се с лъкове и с прашки – много болеше от металните скоби. Враговете ни рядко се осмеляваха да нагазят в наша територия, но пътят ни за училище минаваше през тяхната и редовно отнасяхме някой и друг удар от хвърлен изневиделица камък.
Колкото и твой да чувстваш целия град, в него има място, което е най твое. Моето е точно тук. На заминаване не се сдържах и отидох до къщата. Дървото, извисило се сякаш от основите й, трябва да е от нашите – едва ли е засадено после толкова близо. Докоснах го – докато ние сме били тук, то тъкмо е показвало зелено връхче от земята.
Хората обикновено не усещат кога свършва детството им, но аз помня точната дата и къде: на 9 януари пред входната врата на тази къща. Сега е метална, някога беше дървена. Всичко беше потънало в сняг. Студ. Връщах се от магазина, носех сирене. Бях на 12 години. Брат ми отвори, вторачих се в очите му, зелени като на татко, и казах: „Баща ни е умрял”. Никога няма да проумея откъде знаех – той наистина е бил мъртъв от няколко часа след трудова злополука в Бургас.
Преди това... Краят на лятото е, скоро трябва да тръгнем на училище. Връщаме се от село, където три месеца сме търчали на воля с копанарчетата. Така и не научихме езика им, защото пред нас говореха само на български. Мъчно ни е и ревем, а сълзите оставят светли браздулици по отдавна немитите ни лица. Изведнъж изгрява Варна – умопомрачително красива. Баща ми подкарва на зигзаг, колата сякаш е залюляна от морски вълни. Запява с глас, дрезгав от цигарите „Варна” : „Варна, хубава Варна! Варна, обичам те!” Но това е друга история – за обувки със звънчета, която, ако Господ ми даде дни и сърце, може и да разкажа.