автор: krasavitsa

На traveller.

Момичето се наведе към него през ниската маса, която заместваше катедрата в тази аудитория, а в погледа й блестеше нещо като присмехулно пламъче. Лицето й толкова се доближи до неговото, че можеше да види нежния мъх по бузите й, който поетите оприличават на прасковен. Наистина беше прасковен, но със сигурност се дължеше на скъпия грим, наплескан по цялото й лице. Силна черна линия очертаваше контура на очите, а аркансилът удължаваше миглите като на кукла. Дъвчеше дъвка и силно начервената й уста успяваше да се криви едновременно в няколко посоки. Дъвчеше толкова несъзнателно, че той очакваше притеснено всеки момент да направи огромен балон, който да запълни пространството помежду им и при спукването да залепне и на неговото лице. Странно, но освен раздразнение, изпитваше и някаква боязливост...

Старият професор се беше пенсионирал, но още преподаваше. Години наред беше вярвал в силата на просвещението и беше посветил живота си на него. Беше избрал да бъде войн на това поле, така да се каже. Изучи поколения студенти, някои от тях бяха станали вече известни учени и толкова много се гордееше с тях, че прие с радост предложението да продължи да чете лекции – значи още можеше да бъде полезен. Но напоследък студентите като че ли нямаха голям глад за просвещение. Излизаха от средното училище все по-неграмотни и по-невъзпитани, стремежът им към знания намаляваше прогресивно от година на година, а за почит или поне уважение към по-възрастните, които знаят повече, и през ум не им минаваше – според тях това беше равенството, което е донесла демокрацията. Тази представа за всеобщо и всестранно равенство се разпространяваше като ракови метастази из цялото общество. Никакви интелектуални или нравствени съмнения не разколебаваха непоклатимата увереност на младото поколение в изконната му правота. Случи се дори един студент, когото не скъса на изпита, а само го върна да се яви на друга дата, да го упрекне, че материалът бил много труден.
- Много са трудни тези неща - така рече, и в тона му нямаше оправдание, а упрек.
Неговите умствени способности бяха мярката за света, за целия свят! Тогава професорът се беше раздразнил за първи път.
- Други се справят – и за да не прозвучи остро, след малко добави неуверено - колега...
Паузата направи пък думата “колега” да прозвучи иронично, но студентът едва ли го почувства. Отколешната академична традиция преподавателите да използват това обръщение дори към първокурсниците някога беше стимул за тях и успяваше да подклажда стремежа им по-бързо да се издигнат до нивото на учителите си. Но в последните години то все повече звучеше неуместно. Сегашните студенти приемаха обръщението като заслужено признание за равенството им с преподавателите и искрено вярваха в него.

Близостта на лицето беше само едно от притесненията. Другото беше, че девойката подложи ръце под гърдите си и те преливаха от дълбокото деколте на блузата й. Това вече едва ли беше несъзнателно. С приятелката си го бяха помолили да остане след лекцията, за да им отговори на няколко въпроса, които много ги интересували. Но това държание... опитваше се да го съблазнява ли? Та той можеше да й бъде дядо. Тогава забеляза с периферния си поглед, че приятелката, която стоеше встрани, извади мобифон и започна да снима.
Замръзна. Никога не беше предполагал, че може да му се случи. Тя говореше доста тихо, той също. Очевидно разчитаха само на видеозаписа.
Докато задаваше един след друг абсолютно безсмислени въпроси, малката започна да се усмихва кокетно и да криви рамене, сигурно според нея много съблазнително. Беше го виждала по филмите, но не беше разбрала, че в цивилизования свят това е държанието на леките жени.

Оттегли се бавно назад, успя да удържи първия инстинктивен порив да се дръпне рязко. Дали възнамеряваха да го изнудват да им даде изпита? Приятелката вече се беше вживяла в ролята си на репортер и не се криеше, снимаше от различни ракурси и заемаше фотографски пози.
Или имаха идея да качат клипа в интернет, за да станат известни? Сегашните младежи бяха готови на всичко за известност. За тях известността беше равна на слава. Вижте как флиртуваме с професор еди-кой си. Отдолу щяха да се заредят коментари, един от друг по-цинични и гнусни. Гугъл услужливо и безстрастно щеше да поднася и този адрес заедно с клиповете на изказванията му по световни конгреси и конференции, с лекциите, статиите, биографията в Уикипедията. Можеше да я обогатят и с информация за сексскандал.

Канеха се да похитят достойнството му, да го обвинят в старчески мераци, използване на служебно положение, ята журналисти щяха да се спуснат като лешояди към университета, да го причакват и дебнат с насочени като пистолет микрофони в ръка, да го преследват по коридорите и да разпитват дали не е предразполагал към флирт и други студентки, защото едва ли тази е първата, само флирт ли е било, някоя ще спомене, че й се е усмихнал насърчително, но какво ли е имал предвид с тази усмивка - и щяха да предполагат с увереност всичко долно, което можеше да роди мръсничкото им подсъзнание... потрепера от отвращение.
Посредствеността беше обезоръжаващо непосредствена, те не познаваха по-високи хоризонти от своите, нито подозираха за съществуването им.

Трябваше да се защити. Трябваше да се отърве по-бързо от това нагло и безочливо личице. Изправи се тържествено. Приятелката продължаваше да снима. Момичето също се изправи, нямаше как да остане в същата поза.
С широк замах й зашлеви плесница. Не разбра колко силна, за първи път удряше човек – като изключи шамарчетата, с които се налагаше да обуздава синовете си, когато бяха малки. Почувства се омърсен, погледна ръката си, после извади носна кърпа от джоба си и я избърса с погнуса.
На нея изглежда не й беше за първи път, защото се окопити бързо и се разпищя с истеричен фалцет:
- Нямате право, нямате право, ще се оплача, ще Ви дам под съд!
Той тръгна към кабинета си по празния коридор, а зад гърба му кънтеше:
- Всичко е заснето! Имаме доказателства!

Седна зад бюрото си, отрупано с книги, и се огледа. И стените на кабинета бяха тапицирани с книги, доста се бяха натрупали през годините. Ако не беше компютърът, този кабинет можеше да послужи за сцена на същото театрално действие през който и да е век. Вгледа се в тъмния монитор. С едно натискане на копчето всеки можеше да влезе в световното пространство и да върши там каквото си иска. Да обвинява безогледно без никакви доказателства, да клевети и лъже безнаказано. И винаги се намираше кой да повярва. Водеше се цинична война, и не само срещу него. Войната беше в цялото общество – на всеки срещу всеки. Дребните душици проектираха навсякъде собствената си пошлост, закърмена в материална и духовна нищета. Вместо да се опитва да се издигне до високите примери на почтеност и душевно благородство, агресивната простащина настървено се опитваше да ги свали до собствената си низост. Не, нямаше да участва, това не беше неговата битка.

Погледна пак ръката си, с която за първи път в живота си беше ударил човек.
Чърчил беше казал: Не се занимавай с простаци, ще те свалят на своето ниво. Спомни си и старата приказка, че само рак, мерак и простак не се лекуват. Заразиха го, а и тук вече нямаше място за академичност.
Замислено погледна пак към компютъра, но не го пусна.
Извади лист хартия от бюрото и написа на ръка докладна до ректора, че от следващия семестър напуска университета по здравословни причини.