автор: verysmallanimal

Както обичаше да казва дядо Иван Узуна – книгата и банята развалят човека.
Аз – вика - като млад, лятос в реката се къпех, а зимата, като си умия очите сутринта, цял ден ми държи влага. Пък сега, ако ме заведат децата на Баните – бива, ако не ме заведат – пак бива. А книги – продължаваше той – чел съм на Цепата книгата за вересиите и то не за друго, ами да видя, не ми ли е писал някоя ракия вповече.
Така си беше – мисля, че не четеше и лозунгите, дето ги окачваха по разни случаи под прозорците на кметството. Но всеки си е башка луд. Ей на, Минко, на старата Петровица малкия син, цял живот все сред книгите се завира. От младо още си беше слабо, едно такова малокръвно хлапе, та в казармата го направили библиотекар и две години си отживял, докато другите търчали по баирите с пушките. А като се върна в село, назначиха го в читалището – хем уредник, хем библиотекар, хем по радиоуредбата говори, когато има нещо важно да се съобщава на населението. Заплатата му беше никаква, ама с майка си гледха кокошки – всеки петък качваше един кашон яйца на мотора и ги караше на пазара в града. Старата се блъскаше по градината и лозето, но него тия примитивни работи не го влечаха. В библиотеката има какви ли не книги – като започнеш от „Яровизацията – победа над капиталистическата псевдонаука” и стигнеш до „Поведенчески реакции на червеноперия костур”. От градската библиотека изпращат стари, залежали книги, та да освободят място за нови. Така Минко попаднал на „Тълкуване на сънищата” и „Въведение в психоанализата” – и двете от някой си Форд ли, Фройд ли, знам ли го и аз. От сутрин до вечер все за тоя Фройд говореше . „Сляп съм бил до сега, комшу, сляп!” – разправяше ми той - „Да не знам аз, кое от къде идва!”.
Сляп си беше той, защото наближаваше четиридесетте, а беше ерген още, ама хайде. После пък попаднал на „Астрология за всеки” и съвсем я оплеска. Взе да чертае едни карти, едни кръгове и линии, а отдолу – сметки някакви, също като счетоводните книги на дърводелския цех в края на годината. Е, интересно му станало на човека, занимавка някаква, лошо няма. Стрина Петровица си лягаше рано, а той осъмваше с Фройд и сметките. Дотук добре, ама той, серсемлъкът, ако не се изтъпани на мегдана, какъв серсемлък е? Мурафети започна да продава – хороскопи прави, сънища обяснява. Мъжете не му се хващаха, смееха му се, ама при жените работата потръгна – те нали са си все такива отнесени, та ходеха при него в читалището – коя сънувала етърва си на бял кон, коя чакала дете, та да разбере, каква, аджеба, ще е орисията му. По едно време взеха и у тях някои да ходят, ама майка му – ербап жена беше, бог да я прости – на бърза ръка ги напъди. А, виж, пари не взимаше. Ей тъй, за удоволствие го правеше. Е, донесе някоя шише ракия, друга – шепа орехи, ама то не се брои. И не стига туй, ами и на ръка посягаше да гледа – също като Фатмето от горната махала. „Бе, аркадаш – викам му – спри се малко с тия мюзевирлъци, за смях ставаш!” А той – „Ти си гледай работата, бат’ Ванко и не ми пречи на прозренията. Стой си там, в мрака на селянията и не се бъркай”.
Ей така ми говори, стиснал някакви хартии под мишница и бързо ситни към читалището. Голямо прозрение беше, голямо нещо! Имаше си една постоянна клиентела от по-лековерни женуря, омайваше ги с ябанджийски приказки, а те, будалите, го зяпаха в устата, сякаш жълтици падаха от нея. И нали е един живот – отдето и да го подхванеш, едно и също – познаваше. Пък и не е голямо нашето село, познават се хората, знаят си, дето има една дума и кътните зъби. Kолко му е да речеш на Пепа измекярката, например, че тежка зима иде за семейството ѝ. Ами тежка ще е, като им умря прасето, пък дъщеря ѝ не похваща никаква работа, а само пари иска.
С астрологията горе-долу биваше, но виж, като взе да набляга на оня Фройд, работата стана опасна. На мойта Кина беше разправял за фишеци и тунели, за някакво подсъзнание – тъй я беше набълбукал, че тя няколко дни ходеше като чалната из дома. Има-няма, току ме изгледа от горе до долу, пазвата и пламне цялата, па се захили, покрила уста с ръка. А като река да я попитам, присмива се – не били фишеци, ми фетиши. Сякаш има разлика някаква. Не обръщах много внимание на тия щуротии, свикнал бях да ги гледам – съберат се няколко жени, шепнат си нещо и се кискат. „Абе, много весели станаха тия жени, бе!” мърмореше Коце от горското и пускаше една дълга, осукана, по адрес на нашия звездоброец и душеприказчик. Мърмореха и други, но повечето ей така, за адет, не че кой знае какво е станало.
Така отиде до оная пролет, когато откриха старите каменни стени горе, по пътя за оброчището. Ние си ги знаехме от едно време, но науката не беше ги докопала до тогава. Надойдоха разни – археолози ли, какви са там – дадоха им една стая в кметството, а горе, дето копаеха, закараха един фургон. Денем копаеха, а вечер идваха в кръчмата на Цепата, че то при нас другаде няма къде да иде човек – и телесно, и духовно да си почине. Постепенно разбрахме – крепост е имало едно време там, отдавна е било – при първото българско царство. Те разказваха, ние слушахме с половин ухо, а като мръкнеше хубаво и ракията палнеше огньове в очите ни, завършвахме вечерта с няколко песни – някои пееха, други мънкаха „на-на-на”, ама хубаво беше.
Имаше един – Светльо му викаха – той беше най-добрият разказвач. Височък, русоляв и синеок, той се харесваше на всички, защото можеше да разказва много увлекателно за ония, старите времена. И понеже го харесвахме, току някой заръча една ракия за сладкодумника, така че той, горкият, често осъмваше с махмурлук.
Оказа се обаче, че не само ние, в кръчмата, харесваме Светльо. Доста от момите се кокореха насреща му – припкаха сутрин нагиздени, като че не в кравефермата отиват, ами на опера. Не мина и без нашия пишман-психолог и гадател – има си хас! Увеличи му се клиентелата по това време, та едва насмогваше, пустият му Минко, да чертае и да обяснява сънищата. Сякаш не е ясно, какво сънува една мома. Хайде, холан!
Един ден при Минко отишла Цвета, на Спас младата булка. Кахър си имаше жената – от две години бяха женени със Спас, а си нямаха дете. Та отишла тя, ега нещо ѝ каже по тая работа. Развихрил се нашият – рисувал, приказвал, смятал – накрая Цвета излязла от читалището ни жива, ни умряла – чудела се, с глас ли да ревне или да се радва. Чак после се разбра, какви ги е свършил Минко. То били конници, то боляри, то влакове в тунели, то...абе, напълнил ѝ главата с оная, неговата боза. Светлина, ярка светлина щял да плисне нов човек, учен мъж, в живота ѝ. Виждало се в хороскопа, че скоро големи промени я чакат...Дете ли? – даааа, дете ще има, от сой ще е, голям човек ще стане – я политика нещо, я наука ще го влече. И кой знае още какви дивотии.
Работеше Цвета тогава в смесения магазин, дето е през две къщи от кръчмата – до шест часа вечерта. До шест, ама по едно време взе да се застоява до седем, че и до осем – ха стока получава и описва, ха ревизия, ха не знам какво си още. И все издокарана – тя си е хубава жена без друго – като я погледнеш, да ти се замъглят очите. Има-няма, хоп – цъфне в кръчмата. Или да пита нещо, или студена лимонада да си купи, че хладилникът в магазина нещо не работел. Уж лимонада купува, ама очите подбелва и към оня Светльо, като че все гледа. Бре, викам си, да не би пък нещо..? Ама не вярвах. Докато мойта Кина не ги видяла – ходила на лозе, а те, гълъбите, да вземат да седнат баш под нашия орех. Прегърнати, приказват си нещо, смеят се.
Дотърча тя у дома, запъхтяна, очите ѝ светят – жена нали е, умира си за такива работи. Тъй и тъй, вика, знаеш ли кого видях и как ги видях? Криво ми стана – със Спас не сме точно приятели, ама се имахме, пък и Цвета – добра жена беше, работлива и къщовна. Добра тя, ама слаб ѝ ангелът, въобразила си разни работи, огледала се и – ей ти го русият археолог! От сой ще да е, науката бори, че и хубавец, на туй отгоре.
Нататък е ясно – стигнали до под нашия орех.
Цяла нощ не спахме с жената – чудехме се, какво да сторим. Сутринта плиснах една шепа вода на очите и право при Спас. „Ще извиняваш, приятел, ама има една лоша работа, дето не мога да не ти я кажа” – говоря му, а ме стяга стомахът. Спас е кротък, макар и едър и си пада малко темерут – свъсил вежди, заковал ме с очи – страшна работа. Криво ляво, разказах му аз каквото имах за разказване. Той поседя, помълча, па стана, отиде до хладилника и извади едно шише. Наля по една чаша. Пихме мълчаливо, на екс, а после той постави ръка на рамото ми и така стисна, че свитки ми излязоха от очите. А в неговите очи...не е за приказване, какво имаше там. Врътнах се аз и си отидох, а по пътя не преставах да се ям отвътре – хубаво ли направих, не сбърках ли? Отидох на работа, но нито ми се работеше, нито ми се почиваше, така ми беше свита душата.
След работа не се прибрах, а отидох право при Цепата. И те ти – в дъното, на една маса, седят Спас и Светльо, пийват си и си говорят нещо. Спас ме видя и ми махна да ида при тях. Взех си една бира и седнах. Гледам ги – на археолога едното око затворено и отекло, на Спас устната цепната. А все едно нищо не е било – весели, смеят се, сякаш са първи другари. Нищо не питах, а те не щяха да кажат какво е било, ама после научих – пак от Кина, а тя – от самата Цвета. А то какво – след като съм си тръгнал аз сутринта от тях, Спас право в магазина отишъл. Слава богу, нямало мющерии още. Заключил той вратата и взел да разпитва жена си. Отначало тя го увъртала, та се наложило да ѝ хвърли един пердах, та после разказала всичко – и за тревогите си, и за Минко, и за болярите, и за Светльо.
Поприказвали си, а после нашият търтил към разкопките. Намерил археолога – е, то стана ясно по белезите, какво са си говорили там, до фургона. Като се уморили и се разбрали кой – какво, запалили по цигара, а Спас предложил на Светльо да идат заедно долу, в село – щял нещо да му покаже. И бам - право в читалището. Светльо не поискал да се качи горе, останал на пътя. По едно време един от прозорците се отворил и от там захвърчали книги, листове хартия, какво ли не. А накрая – те ти го и самият Минко – стиснал го Спас под мишниците и го провесил през прозореца. Разпищял се нашият Фройд, взел да се кълне във всичко свято, че никога нямало да пипне ни хороскоп, ни микроскоп, че грешка е станала и тям подобни. Повисял малко, поритал във въздуха, а после Спас го издърпал обратно – треперещ и опикан от страх.
Няколко дни по-късно Светльо си замина – поискал да го пратят на друг обект. Минко, горкият, обиколи всички баячки в околията – куршум да му леят и бая време се озърташе по улиците като заек. От тогава не съм го чул да разправя ни за астрологии, ни за влакове в тунели, ни за фетиши – мълчи си, поздравява тихичко и гледа да е там, където Спас го няма.
А Цвета и Спас – ами усмихна им се късмета на тия двамата и сега си имат момченце – един топарлак, като мече – според мен е одрал на баща си кожата. Щастливи са и се погаждат, гледам. Цяло село си намери тема за приказки за един месец, а после, като всяко чудо, и това се забрави. Само Цепата от време на време ще се загледа в Цвета, като минава с бебето и ще рече „Абе, нещо много русичко туй дете, бе...да не го мият с орехова шума, а?” Ама той, Цепата, си е такъв.