автор: Anych

Ти помниш ли онези скрити трепети –
прохождахме като деца за първи път.
Като долитащи ята от лебеди
криле разперваше любов във нашта гръд.

Пред нас мечтите бяха теменужени;
преследвахме ги двама, яхнали коне;
понасяше ни топъл вятър, южният;
просторът спеше във нозете ни пленен.

Със смисъл бяха дните ни изпълнени
и много повече от обич беше в тях.
В очите ни проблясваше на съмване
Зората – росна и пречистена от грях.

Но някъде по пътя през годините
на вяра и взаимност хвърлихме ключа.
И вместо рози да цъфтят в градината –
стена издигнахме във нея, на плача.

В основата й днес зарових чувствата.
Запалих огън - да е във нощта маяк
и спомен за една любов пропусната –
кога, защо незнайно и незнайно как...

И после, там ще пусне корен праскова;
ще се разлисти и ще натежи от плод;
ще се прегръщат клоните й ласкаво –
заровеното ще е дало нов живот.