автор: joy_angels

Простираше прането на плоския покрив.
Разхождаше се напред-назад, от легена до въжетата и обратно, а беше неделя. Неделя на здрачаване. Друго, чуждо пране се ветрееше по съседните покриви. И те бяха плоски. Така от плоскост на плоскост, се стигаше до морето. И земята наоколо беше плоска. Но това беше цената й да се мие всеки ден от морската вода и да диша морския бриз. Всичко се въртеше около морето – от храната, виното и мургавите мъже и жени, до страстта, с която хората тук обичаха, танцуваха и умираха.

Испания.

Щипките й свършиха, а оставаха още малко дрехи. Нищо. Щеше да пренареди простряното. На покрива вече повяваше хлад, а долу, в апартамента, беше душно и влажно. Ако можеше, дори би спала тук, но управителят на сградата заключваше стълбището към тавана всяка вечер в десет. Бяха взели това решение преди година, след като група момчета направиха нощно парти на покрива, завършило с шумно танцуване на сардана. Тя не разбра кои са били момчетата, защото не познаваше лично никой от съседите, но поздравяваше всички, както и те нея. Имаше съобщение на входа за промените и толкова. Оттогава покривът беше недостъпен през нощта.

Готово. Последната блуза си застана на мястото. Не простираше бельото си тук – сушеше го на стол в стаята си. Не й се искаше да го показва просто ей така, на десетките очи от околните сгради или на съседите, които щяха да се качат заради тяхното си пране. Не беше въпрос на целомъдрие: изглеждаше й странно някой да оглежда бельото й, без тя да е в него. Малките разноцветни прашки впечатляваха приятеля й – вечно усмихнатия Хавиер – който обичаше да ги събира в шепата си и да ахка: “Това мое ли е? Майчице, не мога да повярвам, че аз събувам това!” Тя винаги се смееше с онази нотка в гласа, с която едно момиче казва на едно момче: “Леле, че си глупав!” Но й ставаше хубаво, как й ставаше хубаво...

Огледа прането. До сутринта щеше да е изсъхнало, но можеше да го прибере чак след работа. Спомни си, как майка й от малка я учеше да подрежда дрехите по въжетата, да не простира панталоните хванати за крачолите, а за колана, да опъва добре ризите и да ги защипва за подгъва, а не за раменете. Изглеждаше нереално далече времето, в което слушаше тези наставления в двора на къщата им. Най-обичаше обаче, когато прибираха заедно прането в голямата плетена кошница. Между няколко сгънати дрехи слагаха стръкче лавандула, която майка й отглеждаше специално край оградата, за да “омирисва” прането. Така като изгладеше дрехите на другия ден – те ухаеха великолепно.

Понякога двете заставаха за малко с кошницата на земята и чакаха да се появят звездите. Гледаха тъмното небе, а майка й разказваше измислената история за мечката, която в един мъглив ден загубила мечето си. Викало го, викало го, но мечето не разбирало езика на мечките и не отговаряло на майка си. Само плачело, скрито в някакъв храсталак и се надявало майка му да го намери. Минал ден, минали два, майката изнемощяла от умора, а лапите я болели от обикаляне. Мечето и то се уморило от плач. Изведнъж мъглата се разнесла и двамата видели нощното небе и хилядите блещукащи звезди. Тогава майката си пожелала да стане звезда, за да види мечето си отгоре. Мечето си пожелало същото – смятало, че така ще открие майка си. И в този миг двамата се превърнали на звезди и се намерили на небето. Оттогава вървели заедно и показвали пътя на хора и животни, които са се загубили на земята.

Небето на изток съвсем притъмня и тя реши да изчака звездите. Това я успокояваше. Обърна легена като стол, седна отгоре му и извади плоска метална табакера от джоба на панталона си. Запали пурета, издиша дима на “О” и продължи да съзерцава небето. Тази вечер Хавиер нямаше да дойде. Нещата между тях бяха станали твърде сериозни и голямото решение предстоеше. Имаше толкова за мислене, толкова й се искаше да сподели с някого, който поне да се опита да я разбере. Но май нямаше с кого.

Майка й се радваше за нея и вече натякваше за внуци. “Какво искаш още? Момчето е добро, имате работа, ще се ожените, ще народите деца. И ти , и той – като всички...” Опита веднъж – беше при връщането й по Коледа – да й обясни притесненията си. “Виж какво е тук, огледай се – каза майка й тогава – аз почнах живота си на един куфар с две лъжици и вилици. Ти така ли искаш да завършиш своя?” Градът им умираше. Само старите още стояха. Но как можеше да обясни на майка си, че й домъчнява за българска реч, че Хавиер не би проумял никога защо тя се просълзява при мисълта за “Настане вечер, месец изгрее...”. И че един хубав виц става трудно разбираем, като се преведе на испански.

Хавиер очевидно не си представяше, че могат да живеят в България. Но и тя не беше поставяла този въпрос, защото решението се подразбираше. Нали и в момента тя беше тук и имаше работата си в софтуерната фирма? И какво щеше да прави дипломиран испански юрист в България? А намеренията му бяха наистина сериозни: преди месец я беше представил на майка си. Отидоха в родния му град и Хавиер я разведе из детството си – реката, старата крепост, църквата, в която в неделя придружавал майка си и баба си. Стигнаха до някаква сграда, която приличаше на болница, но не съвсем. “Тук още няма табела – засмя се широко той – но един ден ще пише, че тук се е родил Хавиер Либерто де Тортоса, сиреч – аз!” После се обърна към нея, прегърна я нежно й каза: “Тук ще се родят и децата ни!”

Тогава тя се засмя и го целуна, но сърцето й се сви. Градчето на Хавиер не беше по-голямо от нейното, родното. Тя се мислеше за космополит, какво щеше да прави тук? Попита го – все още през смях, а той отвърна: “Ще бъдеш майка! Това е най-отговорната работа за една жена! Ти си толкова умна и талантлива, сигурен съм, че ще възпиташ децата ни чудесно...”

Лека-полека идеята за деца започна да й харесва, но това стана нов повод за размисъл. Какви щяха да бъдат децата, родени от любовта й с Хавиер? Испанци или българи? Тя, разбира се, щеше да ги научи на български. Щеше да ги води през лятото в България, щеш да им показва там нейното детство, а баща им тук – своето. Но чие ли детство щеше да натежи в гените им? Можеше ли да има някакви очаквания, когато децата щяха да растат в Испания? И дали нямаше да ги обърка, ако настояваше да се вълнуват от “Настане вечер...”, докато приятелите им танцуват сардана?

Тази мисли не й даваха покой. Искаше й се да сподели, но приятелите й бяха все испанци. Всъщност, искаше й се някой да разсее съмненията й, да я обяви за черногледа и да я усмихне. Искаше да вярва, че един ден няма да се превърне в странна чужденка за собствените си деца. Искаше... Как й се искаше да бъде сигурна преди да вземе голямото решение...

На небосклона се появи Голямата мечка. Ако майка й или някой приятел оттатък морето гледаше небето в този момент – той виждаше същото. Тази мисъл я стопли. Усети, че в стомаха и се надига спазъм. Гладна беше. От терасите под нея долиташе звън на прибори – семействата сядаха да вечерят на хлад.

Загаси цигарата с крак и стана – време беше да слезе от покрива. Взе легена и тръгна към стълбището. Не погледна повече към небето, но знаеше, че то е там: мечето, което беше загубило майка си, защото не разбирало езика й.