Моят син все пътува към своя баща
и ме кара назад да се връщам,
но пресечните пътища кретат едва,
а е трудно вини да преглъщам.
И посоките бягат в света разпилян –
по коя да поема не зная,
плюс безкрайност е моето време... той сам
всъщност малкото плюсче чертае,
но по пътя все връща стрелката назад
и от на нулата двамата с него
за пореден път срещаме онзи обрат,
дето целия свят ни отнема...
Моят син все пътува по пътя нелек –
някой ден, все едно ще преглътне
тези съботни срещи от девет до пет...
Не дете – мъж голям ще се върне.
А баща му дано някой ден порасте,
по-голям от парите и хляба
и премери с кантара кои грехове
най-удобно в живота прилягат...
И след толкова влакове – празен перон –
пак от нулата двама ще тръгнат
и дано няма счупени упреци щом
някой някого тихо прегърне...