автор: CheGuevara

"И когато запалят светило, не го слагат под крината, а на светилника, и то свети на всички, които са в къщи. Също така нека свети вашата светлина сред хората, за да виждат добрите ви дела..."
Христос в Евангелие от Матея 5:15-16

14 ч.

МАРИЯ

      Мария превъртя два пъти ключа на външната врата, провлачи уморените си нозе в малкото антре и изхлузи маратонките...
      Кучето размята радостно опашка, защото надуши храната в паничката и се нахвърли лакомо върху сочните късчета месо. Мария беше гледала поне 1000 пъти подобна реклама по телевизията и просто едва се сдържаше да не опита от вкусотиите на Фрискис. Усмихна се припряно и се ослуша.
      От кухничката се прокрадваше ритмично похъркване. Отпусната на шитите гиздави възглавнички, с полупритворени очи старата жена сънуваше китните български градини на Тулча преди освобождаването на Добруджа...
      Златното време на следобедната дрямка! Сега Мария имаше възможност да запише на компютъра мислите, които се рояха в главата й, докато подтичваше навън, след кучето...
      Първо седна на фотьойла до вратата и протегна краката си. Малко почивка. Опря тил на дървената поличка отзад и хвърли бегъл поглед на екрана. Дяволът с ангелско сърце бе втренчил питащи очи в нея и тя мислено го приветства. Това беше часът на тяхната ежедневна среща. Не чуваше думите му – беше се научила да медитира по своему – изтриваше от съзнанието си изречените думи от екрана и те звучаха като мантра на спокойствието и тишината...
      Когато преди 5 години се пенсионира, разбра, че отсега нататък инженерната й диплома ще е само един светъл период в отминалия й живот. За да си осигури що-годе поносим стандарт трябваше да усвои друга, нова професия. Когато се яви на първото „интервю“ за работа, хареса от първ поглед малкото момиченце – красиво като ангелче, кротко и светло, но някак притихнало...Прие работата – имаше опит с двете си деца, с петте си внучета...Чак по-късно разбра, че детето е незрящо, осакатено от лекарите в родилния дом още след раждането...Душата й се сви прималяла от болка и тази болка още по-силно я привърза към детето...Двегодишното момиченце имаше невероятен музикален слух и памет...Първата песен, която му изпя, беше „Хубава си, моя горо“ и тя стана като лице за Мария. Не се виждаха, но се докосваха с песента и тогава светлината навън беше без значение, защото тя извираше, звънеше, обгръщаше ги с нежната си ласкава мелодия и те бяха наистина щастливи...
      Възрастната жена се размърда, погали кучето, което се беше сгушило до нея и превключи на друг сериал...Една морска звезда от колието на младо момиче се заплиташе в поредната житейска интрига...Тук диалозите бяха по-накъсани и страстите още по-бурни...Компютърът ще трябва да почака. В паузата за поредните реклами дистанционното бързо превключи на друг сериал...Мария се усмихна на старицата и следейки кучето знаеше, че скоро пак ще поглежда навън, към вратата...А тя не можеше да му отказва. Затова размърда леко крака, схванати от неудобната поза, за да се наслади на оставащите трийсетина минути покой.
      Момиченцето имаше проблеми с храненето. Понякога закуската се проточваше почти до времето за обяд. Единственото нещо, което можеше трайно да концентрира вниманието на детето беше музиката и Мария пееше – имаха вече репортоар от над 60 песни...После му купи един диск на Павароти и ефектът беше поразителен. Само след два дни момиченцето беше запомнило всяка една песен и пееше с ясното си гласче заедно с Лучано. Мария слушаше този невероятен дует, присягаше в малките паузи бързо с лъжицата и сълзите й се търкаляха тихо по бузите...“Господи!...“- молеше се тя наум, „Защо, Господи, не просветлиш очите на това дете?...Та то носи толкова много от твоята светлина в душата си!...“
      Вече бяха във вихъра на друг сериал, а кучето се протегна, прозя се и тръгна към паничката си. След малко ще трябва пак да излязат на разходка, защото и то беше на години, на много за едно куче години и често забравяше къде се намира и после Мария дълго триеше локвичките в антрето...
      Момиченцето живееше с родителите си в красива малка къща в покрайнините на града и в слънчевите следобяди, щом станеше от сън, правеха дълги разходки сред природата.Пееха двете и се радваха на топлината на слъчевите зайчета по кората на дърветата, слушаха песента на птиците и това бяха незабравими мигове, които оставиха завинаги дълбока следа в душата на Мария. „Чудя ти се, Мария, как винаги имаш търпение – и с дългото хранене, и с песните, и с разходките...Твоята положителна енергия се прелива в нея и тя затова толкова те обича!..“- казваше майката и Мария винаги с усмивка й отговаряше „Обичам я и аз, ние сме свързани с нея навеки!...“
      После Мария се поболя, дълго обикаля лекари и болници и се наложи да вземат друга бавачка за детето. Но винаги, когато им отидеше на гости, щом запееше „Хубава си, моя горо...“ момиченцето пляскаше радостно с ръчички и леко усмихнато прошепваше „Мария пак е тук!...“
      „Хайде, изведи го вече!...Нали затова си тук!..“ - гласът на възрастната жена я свали от облаците.
      Мария припряно стана. Сложи каишката на кучето, обу маратонките и скоро двама подтичваха по шумната улица. Махна за поздрав на русата баничарка, взе едно кафе от автомата на ъгъла до аптеката и се отправиха към близката градинка...
      Днес е празник, но и ден като много други.
      Всеки с кръста си!...


Ружа Велчева
(из „Морга за изгубени души“)