Жадни окови
изпиват жизнените сокове на тялото ми,
червеи
неистово се домогват до мозъка на душата ми,
минутите на случване
са моят ад,
а кратките минути неслучване –
представата за рай.
Не искам да съдя,
историята ще го направи.
Но ще усети ли историята
ръждата на оковите
и как ще отрази болезнения ми порив
към слънцето?
И болката от изгоряла плът,
и хилядите опожарени слънца в душата ми как ще усети?
А дъха на огорчението и вкуса на сълзите как ще отрази?
..............
Свободата няма как да ми отнемат,
тя е моя привилегия.