автор: verysmallanimal

Пътят лежеше под небето, прашен, топъл и мек.
Извиваше край хълмовете, прецапваше потоците и се губеше из горичките. Водеше навсякъде и беше безкраен, защото следваше слънцето, а то изгряваше отново и отново.
Краката на човека вдигаха малки облачета прах. Той не просто вървеше по пътя, той отиваше. Искаше да стигне. Отегчен от широките завои, човекът ги опъваше и орязваше. Желанието му да стигне бе толкова силно, че пътят се подчини – протегна се и стигна до края.
Човекът също.