автор: desert_rose

"Небесата ще се навият обратно,
и земята ще се разпростре пред очите ви.
Живият вън от Живият не вижда нито смърт, нито страх,
При което Исус каза, че светът е неструващ за човек,
който е открил себе си." (Евангелие от Тома, 111.)

Чу ли? Много далеч са от мене земите на живите
и не помня небето какво е над тях. И не помня летата ни.
Тук отдавна не свършва нощта. И не пеят авлигите
във онези крайпътни гнезда, под които след тебе заплаках...

Ти навярно не помниш, но някога тръгна оттука,
със ръце от корали в джобове от тънки рибарени мрежи.
Оттогава не спира дъждът. А пък аз оттогава те чакам.
Правя къща от слама. И си спомням по малко за мене...

... Друго нищо не помня. Небето притваря очите си
и се пръсва над град върху прах от рапани и къщи от восък.
Твърде дълго умирам сама. Тука... все е неделя.
А в неделите, каза ми някой, се раждат щастливите хора.

Някак странно е, знам, но светът ми е люспа от риба –
страшно малък и блед. Ала остър. Съвсем се побира в дланта ми.
И се впива до кръв, и боли – неочаквано близък.
Чу ли? Струва ми всичко и нищо. И нищо за мене не значи.