автор: anonimapokrifoff

Под голо небе беше роден Санди и под голо небе беше расъл, здрав като диво животно. Но когато беше към 20-годишен, леден дъжд простуди чак костите му, докато пасеше конете. Върна се в катуна втресен и повече не можа да стане от чергата. Сигурно са се уплашили родителите му, щом противно на обичая си са тръгнали към близкия град, където го оставили в болницата.
Когато Санди, тоест Александър /кой знае откъде беше щукнало навремето това име на майка му/, се свести, разбра, че градът е Горна Оряховица. Оздравя от оная болест, която докторите наричаха пневмония, и очакваше да го изпишат. Вече се чудеше кой път да хване, за да намери своите, когато в стаята му нахълтаха двама униформени. Обясниха му кратко и ясно, че като всеки български гражданин от мъжки пол, навършил пълнолетие, подлежи на военна служба. Така Санди се озова в казармата.
Взеха го в строителни войски. Момчето, не живяло в къща, се научи да строи къщи. Беше пъргаво и работливо, занаятът му се отдаваше с лекота. Да е войник, не беше толкова лошо – редовно имаше храна, спеше под покрив в легло с чаршафи, дори пари му даваха всеки месец. Къташе левчетата за времето след казармата, когато щеше да тръгне да търси табора. Дотежаваше му ден след ден да е на едно и също място, но се успокояваше, че е временно. Мъчеше го и друго: почти всички бяха турчета или циганчета като него, но никой не беше чергарин, чакаха ги домовете им. И само той беше неграмотен – подписваше се с кръстче. В ротата му служеше един българин, кой знае как попаднал сред тях. Умен човек, искаше да стане лекар. Иван научи Санди да чете и да пише и намери място в сърцето му – там, където бяха близките му и Зюмбюла.

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")