автор: barbacoa

Светът е пълен със звуци.
Пълнят го още много други неща, наистина, но докато лежи върху плажната кърпа с очи към пясъка, някак не мисли за друго. А и след шест дни ваканция зениците са пълни със сол и всички нюанси на синьото, вкусът на риба е под ноктите, а усещането за слънце и бриз е почти денонощно.

Но звуците... Разделя ги един по един и се забавлява точно като на симфоничен концерт: опитва се да проследи отделните партии на инструментите. Прибоят на струнните е постоянен, нарушаван от внезапното пицикато на някоя по-висока вълна и неизменната пауза след нея. Крясъкът на гларус в далечината звучи като сурдина на тромпет, а крайбрежното корабче й отговаря с гърления, топъл глас на обоя. Пиколото на бебето в количката ей-там съобщава за проблем с мокър памперс или празен стомах, точно когато тромбонът на циганина примамва с топли гевреци и малини в пластмасова чашка. Чинелите гръмват със свирката на спасителя – някой пак е влязъл навътре повече от разрешеното. Но и те потъват в мекотата и вечната необятност на камбаните, чиято мелодия долита от новата църква на хълма. Изведнъж всичко притихва, заслушано в празничния звук. И точно тогава от кърпата под съседния чадър се чува глас, който не се поддава на оркестрацията.

Момченцето – аутист, което от часове стои с гръб към морето, проговаря:
- Обичай ме... обичай ме... обичай ме...