автор: krasavitsa

Беше над осемдесетгодишна и живееше съвсем сама в огромния си апартамент.
Мъжът й беше починал отдавна и никой вече не си го спомняше, а единствения й син повечето съседи не бяха виждали, живеел някъде в Америка, добре бил, дори много добре, бил оставил жена си и двамата си сина тук, когато тръгнал след 90-та, мислел като се оправи там да ги извика при себе си, но не ги извикал, а се развел. После се оженил за жена с три дъщери, българка, много хубава и много хитра жена, дъщерите й били големи и живеели отделно, както е обичайно в Америка, но тя пък след време да вземе да почине и освен че го оставила вдовец, му оставила и апартамента си, хитра жена, няма що, сега пък да страда по нея.
Внуците й не я посещаваха, най-добре е децата да са настрана, да са самостоятелни, така казваше, ако случайно станеше дума със съседите на етажа, но те не се интересуваха кой знае колко, бяха значително по-млади и нямаха общи теми за разговор, макар тя винаги да успяваше да вмъкне, че и тя е интелигентна и непрекъснато чете – е, веднъж случайно заговориха за писателката арменка Севда Севан, чиито романи не беше чела и беше толкова благодарна, колко сълзи, колко благодарности, че... о, Родосто, още плачеше, когато позвъни на вратата за да върне книгата и да попита откъде би могла да си я купи.
Не се оплакваше от нищо, а и от какво да се оплаква, сама жена в голям апартамент, обзаведен с персийски килими, дебели плюшени завеси, старомодни орехови бюфети, пълни с кристали, дантелени покривчици навсякъде, какво повече да иска, пенсията й голяма, защото била заемала ръководни постове с добра заплата, стигала й, единствено понякога имаше нужда от мъжка ръка да поправи нещо дребно и тогава молеше някого от съседите, но не й беше удобно да предлага пари, нито на тях да приемат, и правеше някакви смешни подаръци, които винаги надминаваха стойността на услугата, друг е въпросът, че едва ли влизаха някога в употреба.
Беше здрава, ходеше да си пазарува сама, никога не се показа навън без грим и червило или с небоядисана коса, която кой знае защо харесваше ярко червена, но всъщност тя и се обличаше в ярки цветове и дори зимните й дрехи бяха ярки, не като на българските възрастни жени, чийто гардероб, кой знае защо, с годините най-често залинява и се обезцветява заедно с тях - но тя беше арменка. Понякога заговаряше за рода си, родителите й навремето успели да избягат от Цариград, изгнаници клети, отломка нищожна... но не, не се бяха съгласили да бъдат отломка нищожна, бяха хора горди и силни, и майка й като нея била интелигентна жена, завършила Робърт колеж, бяха понесли изгнаничеството си с достойнство въпреки безмилостно отсечения корен, бяха се борили, никога не се бяха оплаквали и, макар и да бяха оставили доста имоти в Турция, се бяха справили с живота. Може би затова не осъждаше доброволното изгнаничество на сина си, бил много способен, нека да се пробва и другаде и според нея там, в Америка, го бяха оценили високо и дори беше станал началник, бил много добре материално и можел да изпраща пари не само на внуците, защото бил добър баща и не ги е забравил, но и на нея, ако има нужда, но тя пък нямаше нужда, единственият й проблем беше, че този син, който обаче беше само наполовина арменец защото баща му беше българин, все не случваше на жена, много глупав бил, казваше, добър и глупав и всички жени го използвали. Последните две три години въпросният сигурно вече наближаващ шейсетте син си идваше веднъж годишно през лятото, но не оставаше за дълго, нито пък се заговори с някой съсед, така че никой не можа да разбере нито колко е способен, нито колко е добър и дали наистина е глупав.
Не я бяха виждали няколко дни. Това и друг път се беше случвало, но жената, която позвъни на вратата на съседите след като дълго и безрезултатно беше звъняла и чукала на вратата на арменката, каза, че вече втори ден не отговаряла на телефонните й обаждания. Била приятелка на сина й, живеела наблизо, и те се сетиха, да, беше им споменала че тя ги била запознала миналото лято и защо ли го е направила, след като тази се оказала поредната хитра жена, която явно беше поела пред него ангажимент да й се обажда, наистина хитро, след като няма никаква необходимост, здрава си е, освен ако онази не иска да й напомня, че е толкова стара вече.
Жената беше около петдесетгодишна, стройна и симпатична, приказваше изнервено без да спре, като смесваше важни с маловажни неща и се отплесваше постоянно в излишни подробности. Попита дали са я виждали или чували тези дни, при последния им разговор била казала, че не се чувства много добре, но сигурно било от салама, защото била яла някакъв скъп салам, ама нали ги знаем какви са сега саламите, няма никаква гаранция. Помоли ги да присъстват, ако могат, вероятно ще се наложи да се разбие бравата, не се знае дали няма да потрябват свидетели, а зад нея стоеше двайсетина годишен младеж, явно внукът - вече само четвърт арменец, дъвчеше дъвка и имаше пиърсинг на лявата ноздра, мълчеше безучастно и като че ли нямаше нищо общо с това, което се случва, като че ли той беше най-чуждият сред тези няколко души, които веднага започнаха да се суетят наоколо и да се опитват да съобразяват разни неща, но именно неговото присъствие придаваше законност на суетнята – всичко беше проучено, само той можел да влезе, за да се разбере има ли основания за тревога или не.
Наоколо витаеше някакво неудобство, не напълно осъзнато и сякаш породено от представите им, че около всеки толкова възрастен човек задължително трябва да има повече близки, а с изключение на внука всички присъстващи бяха чужди. Но и арменката не беше показвала да има нужда от някого около себе си, нито беше помисляла за куче или коте, с гледането на които другите самотни старци издават глада си за близко живо същество, който проличава когато ги галят настървено или дори когато поемат подадена за помощ ръка с жадни, неочаквано силни костеливи пръсти – всъщност, нима се налага да ги оправдаваме заради този може би вроден човешки стремеж към чужда топлина...
Обсъждаха дали да разбият бравата или да счупят прозорец докато не забелязаха, че един беше оставен леко открехнат и нямаше да се налага да се чупи и разбива нищо, добре, че апартаментът не е на висок етаж, някой хукна да търси стълба, но докато се върне внукът беше успял да се покатери по козирката над входната врата, с няколко не много рисковани хода да бутне прозореца, да влезе и да отвори вратата отвътре, а старата жена беше като заспала в леглото си и сега вече трябваше да се извика полицията.
Приятелката на сина, все още неизвестно дали хитра, но определено делова, започна да звъни на някакви телефони, беше поела организацията и изпълнението на необходимите действия, а тъй като в потока от приказки беше успяла да спомене, че през последните пет години е правила три погребения, и дори че еди-кое си събитие станало след смъртта на сина й, което беше предизвикало почтително вцепенение, добре че продължи да говори и неловкото замълчаване не се усети, но тя едва ли се нуждаеше от него и едва ли за нея на света имаше нещо по-значително от тази ужасна граница между преди и след; та по тези причини останалите негласно й признаха заслуженото право на лидер в ситуацията, с учудване осъзнали, че подобна ситуация непременно се нуждае от лидер.
Полицията пристигна неочаквано бързо или така им се стори, защото времето сега течеше в някакви отвъдни измерения, след като в съседната стая беше спряло завинаги, и съседите попитаха ще има ли нужда от тях, нямало, каза единият от полицаите, младо момче, почти голобрадо, докато се оглеждаше наоколо, колко интересен апартамент, не съм влизал в подобен и не мога да се ориентирам какво е разположението, и безспорно е естествена смърт, иначе златните пръстени нямаше да си стоят на ръцете й, бъдете сигурни, всичко е наред, та те се прибраха вкъщи и продължиха живота си без да изчакат доктора и изнасянето на старата арменка, хората не бяха любопитни, така или иначе бяха там само ако за процедурата трябваха свидетели, последна услуга, така да се каже.
Щяха да си спомнят за нея доста по-късно, когато, ровейки из шкафовете, попаднаха на неупотребяваното руско газово котлонче за къмпинг и се чудеха къде да го приберат, за да не пречи, то беше получено срещу смяна на гумичката на бидето в банята. Не бяха къмпингари и трябваше да измислят на кого да го подарят, както и малката кичозна порцеланова кутийка за бижута със залепени бели дантелки и розова джувка на капака, все някой щеше да им се зарадва.
И едва ли щяха да се тревожат дали синът й най-после случи на жена.