автор: Mrs_Robinson

Плених ловец.
Как се гордееше с мен, докато ме носеше като трофей на рамото си!
Но нали в крайна сметка реалността е митът в нас...
И аз не направих нищо...
Заведох го в моя свят, където слънцето свиреше по клоните като по струни на арфа, а в тревата спяха елфи, подобни на скъпоценности... И той зарадван ми каза: "Виж къде те доведох - странните птици горе не стават за ядене, но пеят добре, а тревата е пълна с дивеч.."

О, аз ... не бях виждала нищо по-красиво от това нежно сияние, на талази връхлитащо... И така ... не направих нищо, за да го спра...
А той каза: "Ще построя клетка, за да бъдеш щастлива завинаги."
И аз помагах на неумелите му пръсти и го пазех да не се нарани.
Той наистина посвети твърде много време на това...
А аз не направих нищо, нищо, нищо... Защото повече от всичко на света исках да гледам как заспива на рамото ми, как се събужда на рамото ми, как се променя светлината в очите му.
Знаейки, че времето има две посоки, зачаках, молейки се на някой, който да повярва в мен...
И после...
Реалността се смеси със съня.
Сънят промени реалността ...
Не можех да си спомня дали някога е имало елфи, но дивечът се опитоми, а птиците не ни досаждаха с песните си. Той вече не беше той, аз не бях аз.
И не направих нищо... не помнех какво трябваше да направя... и защо...
После дойдоха другите - ловци и неловци, смесиха се с нас и ние се почувствахме самотни. И започнахме да се взираме един в друг.
Тогава той не ме видя и, поразен, започна да ме търси навсякъде.
А аз вече не можех да направя нищо...
Освен ... може би... да измеря разстоянието между мита и реалността и да го запълня с камъни.
С камъните.