автор: VOLTER

Армейско занятие.
Взвода за разузнаване трябваше да отцепи източната страна на полигона.
Командира на взвода посочи през теодолита местото на всеки от нас.
Трябваше да отцепим черните пътища от случайно преминаващи.
Натовариха ни на ЗИЛ-а - след час бяхме по местата си.

Нямахме връзка нито с командния пункт, нито помежду си.
Разстоянието, което отцепвахме беше над четири километра…
А бяхме само дванайсет човека…
Впоследствие разбрах, че връзката с централния пункт е задължителна!
*
Отцеплението беше сладка работа – все едно на курорт.
Обикновено се разхвърляхме, правехме слънчеви бани, четяхме книжки…
Ослушвахме се някое заблудено животно да не стане курбан на снарядите!
Затова се натискахме да се вредим в отцеплението.
Старите бойци казваха, че понякога са изкарвали и по две седмици.
Само дето храната е проблем – „набиваш” консерви.
Но пък рахата голям – няма старшини, няма командири...
*
Още при първия изстрел ми се стори, че наблизо ще пада снаряд…
Наистина се взриви на линията на която е застанал взвода!
В този миг отекна втория оръдеен гръм…
Прецених: и този ще пада наблизо…
Потърсих някакво прикритие…
Всичко около мен беше храсталаци до два метра!
Тук - там по - височко дръвче, но какво ще те предпази от снаряд…
Реших да притичам до близкия пост, нямах представа кой къде е…
В началото прибягвах между храстите, реших, че е безумно…
Няма от кого да се крия, та да се прикривам – никой не ме вижда…
Оръдията бяха през три баира, те си стрелят по координати.
И слава богу, че сме се разтичали, оказа се ,че това ни е спасило.
Снарядите започнаха да падат все по - близо…
Парчета камъчета и пръст започнаха да се изсипват върху главата ми…
Потърсих дърво с по гъсти клони…
Хукнах към голям дъб на около стотина метра от мен.
В миг дървото изчезна – помете го снаряд…
Боже мой, само след секунди щях да бъда под него…
Чувах далечни викове и крясъци на момчетата:
- Какво става!..Избиха ни…Защо стрелят по...
Дявол знае, по какво стрелят…
Тичах обезумял, снарядите падаха около мен…
Гората потъна в дим, стана тъмно, изгубих представа за посока…
Гласовете на момчетата ставаха все по далечни…
Аз ли се отдалечавах от тях или те от мен – бог знае.
Допусках, че сме жертва на някакво недоразумение…
Ще ни изтребят, ей така за нищо в мирно време…
Целият бях в пот, пръст, дим…
Започнах да се задавям от газовете, кашлях, плюех… тичах…
Неочаквано всичко затихна…
Спрях и започнах да викам с последни сили,но глас нямах...
Напъвах се, не излизаше нищо от пресъхналото гърло.
Свлякох се и се захлупих по очи издавайки странни звуци…
Оказах се в малка долчинка през която е минавал добитък…
В стъпката на копитото на животното се беше събрала водица…пих…
Легнах по гръб…
Заспал съм…
Събудих се от гласове…
Коментираха, че е невъзможно някой да се придвижи чак до тук…
Надигнах се и опитах да извикам:
- Момчета - прошепнах с дрезгав глас.
Гласовете затихнаха.
- Има ли някой?
- Има…
Бяха войници от друго поделение.
- Жив ли си?
- Не знам…
- Имаш ли някакви рани?
- Не знам…
- Изкрейзил е, горкия…
- Можеш ли да вървиш?
- Не знам…
Опитах да стана, не успях…
Донесоха носилка, натовариха ме в санитарна кола, като на фронта…
Отново заспах…
Събудих се от някакъв разговор…
Нямах желание да отварям очите и да виждам никого…
- Как е станало?
- Грешка - изпращат ги отцепление на самите огневи цели.
Войниците дословно са били разположени на точките за стрелба.
Добре, че навреме са спрели стрелбата…
- Как са разбрали?
- Случайно… Наблюдаваш офицер забелязал, че между взривовете се притичват хора и генерала наредил отбой.
- Има ли пострадали сериозно?
- Физически не, благодарение на това, че батареите са стреляли неточно,
но психическите поражения при всички са много сериозни.
Нали виждате: момчето е на 19, а косите му побелели!
Отворих очи…