автор: barona_36

След отказа ми груб да понеса
ни самота, ни ято от любови,
кристален звън на бляскави окови
люля ме и наяве, и насън.

А после и в печалния акорд
на срещата, наречена последна,
аз никога с уплаха не погледнах,
че бил съм и от крал дори по-горд.

И в дни спокойни, с цвят на резеда,
и в нощи с мрак и зъл, и неприветен,
не камък крих из пазвата, а цвете,
додето в щастие или в беда:

връз острие изящно на мачете
раздялата донася свобода.