автор: stefka_galeva

Той е направил кафето, до главата ми е. Не ми се пие. Отдавна, отдавна има вкус на някаква алхимична смес. Говорим си, колкото да не е без хич. Тъжна работа. Оная, моята птичка, как се е разпяла само навън. Уж я чувам, ама ми е все тая. Той ми дава пари за козунак. Отивам и купувам. Дори не гледам, ни тестото, ни другите козунаци. Не усещам и никакъв вкус. Дори не ми замирисва.
Машинално приготвям тенджерата и яйцата, 4 чаши с 4 лъжички, яйца, бои и започвам да боядисвам. С кристали, макар , че ги мразя. Оранжева, червена, жълта и синя. И докато се суетя си спомням миналия Великден . Аз пак боядисах яйцата, пак с неговите любими кристали, започнах да прибирам и да разчиствам, да мия , а той през това време излезнал на двора , начупил стръкчета от чимшира и заедно с яйцата ги подредил в кошничката. Държи я в ръце и ме гледа.
- Хубава е , много е красива – му казвам аз
- Тук има едно... напукано, мога ли ?- и ме гледа, като децата
- Тук има и още едно, и още едно. И още едно. Можеш.
И той яде , лакомо и сладко, на по две хапки цяло яйце с много сол.
Изведнъж се уплаших. Така ли се разделят хората?
Боже мой, къде остана онова великденско момиче с изпоцапаните пръсти и онова момче, залапало яйцата. И утринното слънце пак е същото, и разпялата се птичка , и чимширът е начупен, и броят на яйцата пак е същият, и цветовете , само ... само нас ни няма...

Стефка Галева, гр. Сандански