автор: ASTERI

–Сине... не сторвай грях, чедо. Нека пратим Кунчето, да доведе поп Игнат. Угасва булчето. Не видиш ли... – Баба Сийка избърса с края на черната си забрадка сълзите и скришом се прекръсти.
Георги стоеше приведен до джамала, сякаш слана да го беше попарила. Наведе се над леглото в което лежеше Божанка, и се загледа в бледината на лицето ѝ. С щерка го дари Божанка, но самата тя– вече два месеца береше душа. Нито на рожбицата си можа да се порадва горката, нито на младините си. Животът си отиваше от нея. Нищо не ѝ помогна. Надяваше се Георги, че ще се оправи, ама по-лошо стана.
Още същата нощ когато роди, Божанка вдигна температура. Казаха, че ще мине, но не минаваше. Бебето плачеше, плачеше и Божанка. Кърма и гной попиваха в ризата ѝ. Палеща болка я разкъсвше и тя не искаше да кърми чедото си с тази отрова. Какво теглило изтегли горкинката. Баба Сийка, искаше да повикат Иринка Бързата да ѝ бае, но Георги, не даваше и дума да се издума. Не вярваше Георги на бабешки врачувания. Нито в Бог вярваше. И поп не искаше да вика, но като се вгледа в очите на майка си, като видя преливащата болка която пълнеше очите ѝ, се предаде. Стана, наметна памуклийката и тихо каза:
– Добре, мале. Отивам за поп Игнат. Може да окъснея... бая сняг натрупа. Ти, не се отделяй от Божанка. Накваси ѝ устните, мале, че пак се напукаха... –прегърби се над леглото на булчето си и допря устни до челото ѝ. –Еех, изгоро, моя...
... Сякаш вчера беше, когато се уволни и с наборите си обикаляха седянките, които правеха момите в Долната махала на селото. Хубавец беше Георги и не едно моминско сърце тупаше за него. Където и да правеха седянка, все Георги чакаха. И той ходеше, ама нишан на никоя не даваше. Миналата зима, на Никулден, се чу че ще има голяма седянка в Горната махала. На там тръгна Георги. Не се плашеше от тамошните ергени. Най-много пак да се сбият. Наближи къщата на баба Кръстина и дочу песните на момите. Песни, смях, закачки. Бутна портичката и влезе в одаята. Потропа да отръска снега от цървулите си и се усмиха:
–Добър вечер, бульо Кръстино! Беленка ли правите? Дочух, че имате хубави моми и рекох да намина – и топлите му кафяви очи се засмяха.
– Имаме си моми– за нас! Тръгвай си по пътя, Георге! – наскочиха ергените.
Баба Кръстина се усмихна и рече:
–Е, хубава работа! Тука, гюрултии не искам. Нека се постопли момчето и ще си ходи! Няма да осъмва тук, я!
И поседна Георги, а очите му се забиха в Божанка. И колкото по-вече я гледаше, толкова и кръвта му се палеше. Надигна се, отиде до нея и ѝ каза:
–Ще ти взема забрадката...
–Вземи я, де! – отговори Божанка и скочи да избяга.
Позасмя си Георги и си тръгна. От него ден, пътят му минаваше все покрай Божанкини, а всяка неделя, на хорото - или до нея се хващаше, или срещу нея. Много пъти го заграждаха ергените от Горната махала, много кавги ставаха, докато се чу, че Божанка му пристанала.
А сега...
Георги с мъка се отдели от младата си невяста и излезе от собичката.
Тогава, баба Сийка, пъргаво скочи и и тихо извика:
– Кунче! Къде си щерко?
Кунчето влезе изплашена, като очакваше да чуе най-лошото.
– Бързо, чедо! Бързо, наметни нещо и тичай да доведеш Иринка Бързата. Кажи ѝ, че бачо ти е излязъл, да си вземе нещата и да дойде.
Кунчето бързо се облече и с всичка сила затича през преспите към малката къщица на Иринка Бързата. Баба Сийка стъкна огъня и закачи черния медник на куката да стопли вода. Надвеси над Божанка и тихо продума:
– Потрай, дъще... потрай още малко. Не бързай да си отиваш... на кого ще оставиш рожбата си: сираче да ходи, майчина ласка непознало.
После се обърна към иконостаса, прекръсти се и зашепна тиха молитва.
Портата се хлопна и в собичката влязоха Иринка Бързата и Кунчето. Иринка забързано извади едно топче липово лико. Раздели го на седем части и шепнешком каза:
– Вземете ги и започнете да дъвчете. Хубаво ги одъвквайте, да омекнат от слюнката.
После сложи в една гаванка мас, жълтък от яйце и някакво семе, обърна се към медника и изсипа в него шепа билки. А Кунчето и баба Сийка дъвчеха. Бързаха. Устата им се разраниха. Кръв и слюнка напояваха ликото, и то ставаше все по меко.
Дигнаха рогозката и сложиха Божанка на земята. Иринка Бързата нареди омекналите кървави топчици около тялото ѝ. После ги запали. След малко събра пепелта и я изсипа в гаванката с маста.
–Съблечи невястата, разтрий я с отварата и ми донесете брадвата.
Взе брадвата и се изправи над тялото на Божанка. Три пъти замахна над главата ѝ и три пъти плюна зад гърба си. Намаза я с мехлема който направи и каза:
– Готово. От мен толкова. Сега я сложете да си легне и я оставете да си почива. От тук нататък, друг има грижата за нея. И си тръгна.
Кунчето отиде да я изпрати, а баба Сийка натъкми снаха си и хубаво я зави. Седна на столчето до нея и тихо заплака. Чу, че портата се хлопна, обърна се и видя Георги.
–Какво направи чедо? Доведе ли попа?
– Нямаше го, мале... заминал за съседното село – продума Георги и съблче памуклийката си. – Как е Божанка? Ще ме остави ли, мале...
Захлупи се Георги в скута на майка си и хлипове разтърсиха тялото му.
–Мале...
–Не плачи сине. Добър е Бог! На всички помага и на нас ще помогне... – старицата галеше чедото си, сякаш искаше да му вземе всичката мъка.
–Мале, попадията ми даде една иконка. Каза да я сложим до Божанка. Да е до нея, когато издъхне – и подаде на майка си, малката икона от църквата. Майка му я взе и я сложи на възглавето, до бледото лице на невястата. Георги се загледа... Колко много си приличаха! Лицето на Божанка и ликът на Богородица! Обърна се и излезе по риза навън. Стъпките му отекнаха по пътеката към дама. След малко се дочу тропот на конски копита. Баба Сийка надигна перденцето и видя Георги, възседнал черния Вихър да препуска към реката.
Не усещаше студ. Нещо го душеше. Нещо напираше отвътре в гърдите му, сякаш ще се спука. Препуска Георги, почти до разсъмване. Стигна чак до Крушака. Там, слезе от уморения кон, падна на колене в снега и започна да вика. Викаше, викаше докато му остана сила само да диша. После се качи на Вихър и пое към селото.
Когато влезе в собичката, майка му я нямаше. Той приближи до леглото на Божанка и коленичи до нея. Хвана ръката ѝ и я загледа. Внезапно осъзна, че треската ѝ беше преминала. Вгледа се в лицето ѝ и с изненада видя, че восъчната бледина беше отсъпила, че Божанка дишаше по-спокойно. Не вярваше на очите си. Взе иконата в ръце и я целуна, като шепнеше: Благодаря ти, Богородичке! Благодаря ти! Благодаря ти...Чудо! Чудо стори за мен! Чудо!
– Мале! Къде си, мале! Господи! Господи!
Георги се наведе пак над младата си невяста и с трепереща ръка погали лицето ѝ. Клепките ѝ трепнаха и той за миг видя светлината да се завръща в обичните зеници. Не вярваше на очите си. Сърцето му, лудо биеше. Стана и бързо излезе. Почти тичешком се отправи към църквата. Отвори тежката ѝ дъбова врата и падна на колене. Вдигна поглед към високия купол и за първи път се прекръсти.
В това време, Баба Сийка ситнеше забързана към малката къщичка на Иринка Бързата. В едната си ръка носеше най–хубавата червена ярка, а с другата, крепеше в престилката си всичките пресни яйца.
Съмна.