автор: ivliter

Какъв е този дълъг влак на спомените, край мен метежно профучаващ? Кой неговият бяг ще спре – семафори червени не признава той. Вагоните ту в светлина облени, ту тъмни, прелитат покрай мене, като през пустинна гара.
Вагони от посрещани и от изпращани слънца, просвирват в устрема си див. Слънцата след които съм потъвал зад обгорените опасени баири на блудкавите мои сънища или излегнат , в полюшваната ладия на нищото, съм плувал безметежно, към следващия изгрев без да знам защо.
На спомените в дългите претъпкани вагони, пътуват мъртъвци и от очите им незрящи, в мен гледа в упор нищото със своите зеници разширени, зеници черни, на дупките космични в угасналите ириси. И някъде в миражите на мрака, петелът на деня пропява, и с глас взривява светлината.
И целият живот не е ли, прелитащ влак от спомени лъжовни? Кой може да го спре?
Единствено червеният семафор на сърцето ми, навярно…