автор: verysmallanimal

Седнал съм на пейката пред къщи и стържа една бакърена тава.
Есенес я загорихме, като варихме сладката, а после никой не се сети да я изчисти, та Кина ми е дала задача да я подготвя за калайдисване. Стържа и ме е яд. Стържа и ми се ще да си остържа корема, че вътре цял оркестър свири. Шантаво нещо е това, жената – хем без нея не можеш очите си изми, хем ти се ще понякога да я пипнещ за гръцмуля и да стискаш, да стискаш...Ей, мойта благоверна – не е лоша жена, върти къщата, пък и още ми пали фитилите, като я видя вечер, само по една дълга риза. Хеле, като е с още мокра коса...ама това са си наши работи. Та тя прочела в някакви листовки, дето Динко, фелдшерът, ги раздава из село, че след петдесетте човек трябвало редовно да си мери кръвното и да си проверява холестерола. Туй, за холестерола, съм го запомнил, щото ми беше трудно да го кажа отведнъж, та го сричах няколко пъти, мътните да го вземат. И като рече - изследвания, та изследвания! Взе от фелдшера една бележка, набута ме в авотбуса и ме поби като телеграфен стълб на една опашка в градската поликлиника. Мрънках аз - не знаех, че опашката пред кабинета е най-малкият ми дерт. Мериха ми кръвното, взеха ми кръв, даже една засукана докторица продума нещо за простата – да ми бръкнели...там де...Ама тъй ще да съм я погледнал, че се разкандардиса. Като оръшкахме магазините, се прибрахме по живо, по задраво. Е, викам си, то не било много страшно, само дето ми стискаха новите обувки и мазол ми излезе, ама карай, не е болка за умиране.
Мина се някой ден и те ти я, иде Кина и размахва някаква хартия: „Видя ли сега! С това висене при Цепата от тъмно до тъмно и с тая твоя паприкована сланина – видя ли?!” Нищо не разбрах отначало, ама тя на бърза ръка ми разясни, как съм стъпил на ръба на гроба и аха – да се гътна вътре. Кръвното било високо, холестеролът и той думкал в тавана. С една дума, фелдшерът я насъскал да ме тури на диета. „Бе, Кинче, каква диета, бе! Аз да не съм госпожица някоя, че да пазя линия?” – тъй и́ думам, ама ми се свива сърцето, че я знам, какъв инат е. И, няма мърдане – забраниха ми сланинката, забраниха ми виното, даже и сиренето трябвало да намаля. Покрай туй - и луканката, че и пастърмата – солени били. Хубаво, че оня заплес – Динко, казал, дето по малко ракийка можело. И се почна. Глад, жажда и пак глад – вече втора седмица. То зарзават, то ябълки, то тикви – чудо! Снощи, например, ме храниха с варена тиква. Не, че не е хубаво – хубаво е да хапнеш тиква, ама след ядене, а не вместо него! А хитро, женището му с женище, не можеш я излъга – познава, кога съм си подмазал коремчето тайно в избата.
И затова стържа тавата, със злоба някак, та пушек се вдига, а пред очите ми – черно. Тъкмо спирам за малко, да запаля цигара и ей ти го Пеньо:
- Добрутро, бе, калайджия! – и се хили като тиква на плет. – Какво си застъргал рано-рано тая тава?
Сяда до мен на пейката и вади цигари. Пресягам се за една и някое време пушим мълчаливо. Пеньо е женен за Гана, ама не тая Ганка, на Петко Янковия, а Гана Пръскачката. Тя е малко нещо рода с моята – шумковки са и двете, личи им – хубави жени, ама урсуз. Дребен и кльощав като глист, Пеньо е голяма скица – разбран човек, ама мързелив и в червата. По цял ден се прави на счетоводител в дърводелския, а след работа търчи при Минко, на старата Петровица, в читалището. Имат си те приказката – премятат книжките и бистрят началото и края на света. А да похване нещо из къщи – трудна работа.
- Кажи бе, Иване, какво ще я правиш тая тава? – и ми пуфка дим в очите.
- Лъскам я, Пенко, лъскам я, че нимба ще си правя от нея – ама ме е яд, та се късам. – Нимба ми трябва, рече попът, че за светец ме гласят. Не ям, не пия...готов съм като ангелче да хвъркам насам-натам.
- Ихааа! Ама то има свети Иван вече, бе! Много ще станете, като нищо ще ви обърка човек!
Иде ми да му тегля една, ама какво ми е виновен той? Като нямам кураж да се опъна на моята, тъй ще търпя, кой от където мине, да ми се подиграва.
- А, няма бе, Пенко, няма да ни бъркат. Аз ще съм Свети Бай Иван Тиквоядец. С тавата на глава и с тиква в ръцете ще ме изпишат по иконите, не можеш ни обърка – и като му го казвам, ми олеква сякаш. Засмивам се и се навеждам – под пейката съм турил едно лимонадено шишенце с малко ракийка. – Ще му цокнеш ли?
- Аааа, не...не ща бе. Нещо не съм на кеф тая сутрин. – ама гледа с бялото на очите към шишето, като кос, кога гледа червей. – Пък и при Минко съм тръгнал, че получил ново списание, със снимки от оня, големия телескоп – дето обикаля в орбита, нали го знаеш.
Хич никакъв телескоп не знам. Знам само, че му се пие, та му се плаче, но го е страх. защото, ако, недай си боже, го мерне Гана – спукана му е работата.
Гана Пръскачката не е против сръбването, не. И тя обича, като седнем вечер, някой път, да пийне – и винце, че и ракийка. Удари му две-три, светнат и́ очичките, а пазвата и́ се зачерви, та още по-хубава става. Случи Пеньо с нея, няма спор. Намери си еша, та се допълват двамата. И спретната, и шетница, и всичко. Е, човек без кусур няма, нали така. Наша Гана си има един само – понякога, като се разлюти на своя льохман, попържа. Псува, ама псува! Янко казанджията, дето като попържа, прасето му се изприщва – и той шапка и́ сваля. Не го прави често, ама като я прихванат братята – да не си наблизо. А глас има – като викне, косовете се разлетяват, кой където види. Сербез жена. Няма как инак да е, че с Пеньо и неговия мързел лесно на глава не се излиза. Търпи го, приказва му кротко, кандардисва го, па като види, че приказките и́ дикиш не хващат, обърне другото листо. Като се подпали и се разфучи, нашичкият се чуди в коя дупка да се завре. Кина разправя, че веднъж го шамаросала. Не знам, не съм видял, ама не ми изглежда да е лъжа.
Като минава покрай тях, Цепата току подкара – ‘Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове..’. Пее, ама тихичко, че и той е ял попарата и́, та му държи влага.
За прякора и́ – Пръскачката, пак Пеньо е виновен. Той и Минко. Преди колко – пет години трябва да са, асмата им се беше маносала, та трябваше да се пръска със син камък. Извадила Гана пръскачката, забъркала разтвора рано сутринта в събота и отишла в Шумково - майка и́ беше сама, да и́ помогне из къщи. Връща се вечерта – както оставила, така и намерила. „ Какво стана, бе, Пенко?” А оня: „ Гане, пиле, имаше да се оправят сметки в цеха, та цял ден съм си бол очите с разни фактури”.
Е, хубаво, случва се. На другия ден, в неделя, пак му заръчала да напръска и отишла да заведе козата на ветеринаря, че и́ се подуло вимето нещо. Ама той, Пеньо, в делник не работи, че в неделя ли? Грабнал си дърмите и – в читалището, при другия философ – да оправят световните бакии.
Връща се Гана с козата, носи мазилото и си мисли, че мъжът и е свършил работата. Да, обаче асмата непипната, разтворът си стои, а от Пеньо ни следа. Че като и кипнал келя! Натирила козата да бръсте из градината, ритнала кофата с разтвора, та целия двор посинял и се запътила към избата. Добарала тя две петлитрови шишета с ракия и хоп – изсипала ги в пръскачката. Нарамила я и - право към читалището. Застанала под прозореца и виканала: „Пенко! Пенко, покажи се бе, златен ти мой! Пенко,соколе ясен!” А двамата умници горе се свили и не смеят да шукнат, ега им се размине. Може и да се размине, ама ако е друга някоя. Почакала малко Гана, па влязла вътре. Като видял, че няма хлабаво, Пеньо рекъл да излезе, да я успокои. Тъкмо там, в коридора, го засякла Гана. Че като го почнала с пръскачката – от горе до долу – цял го поляла с ракия. Полива и кълне: „ Ракия ли? Вино ли? А! Ей ти я ракията, бе съсел със съселите! Ленивецо ниедин ти! Книжки ще ми четеш, а самата?! В черната да те заровят с тия книжки дано!” И минала на попържни – цялата му рода изредила, барабар с добитъка. А Пеньо се свил до стената, покрил глава с ръце и само жално хленчел, че ей на, тъкмо тръгвал да пръска асмата, ама тъй станало...Изпомпала всичката ракия наша Гана, навикала се едно хубаво, па го грабнала за яката и го повела към къщи - мокър като плъх, цял умирисан на ракия, за срамотиите.
Какво го е правила после, не знам, ама не ще да му е било лесно, мисля си. А читалището един месец вонеше на ракия, сякаш Янко беше преместил казаните си там.
- Е, аз да вървя, че Минко ме чака – казва Пеньо и се надига от пейката. И, както се е понадигнал, така си остава – откъм ъгъла се задава неговата – нарамила един голям кош – сигурно отива да бръсте черничева шума, за бубите.
- Добър ден, бате Иване – усмихва ми се тя – Как си? Нали ще кажеш на кака Кина, че след обяд ще мина, да я водя у чинини?
Кимам и вътрешно съм доволен – няма ли я Кина, все ще намеря начин да прескоча до кръчмата, за едно на крак. Че то, с хора да не се събереш – бива ли?
Гана поглежда към мъжа си, присвила очи, и меко, ласкаво някак, му кзава:
- Хайде, Пенко, идваш ли?
Пеньо скача, грабва коша и двамата тръгват надолу по улицата.
А аз оставам с бакърената тава. И лимонаденото шише. Защото, работата си е работа, жената си е жена, ама хич без радост може ли?