автор: enigma_

От къде да започна ....не знам ,но тези дни съм много щастлива. Защо ли...?Туй искам първо да ви споделя.
От близо тридесет години си живея с благоверния и се понасяме някак , ама все му пречи нещо, все е недоволен ...с една дума- мрънкало! Мъж нали е- прощавам му , какво да го правя. Тя женската орисия...такава! Цял живот- дипломат: на свекърва, на мъж , на деца...все да угодиш. И пак угодия няма!
Та ,...прибира се нашичкият сяда пред телевизора и се провиква:
- Жена, дай ракията!
Хуквам аз , салата , ракия- както му е реда.
- Де е леда? Или пак забрави да сложиш? – подема мрънкалото.
Тичам за лед.
Боцнал , не боцнал два пъти от салатата пропищява:
- А бе , жена, колко пъти ще те уча да не слагаш тоз оцет все едно назаем си го взела от комшийката....! Пфууу , да му се не види....
Гледам само отстрани и мълча – нали съм дипломат! Няма да развалям добрите семейни отношения я....Ама тайничко се „кефя”- както казват децата, че съм поразвалила доволната му физиономия с оцета. Такива са моите отмъщения, по женски хитрички и безобидни.
Изгледахме новините в мир и спокойствие и пак се започна:
- Айде, давай вечерята , че стана утре!
Не да се хваля , ама съм си добра готвачка и него ден бях готвила боб- от оня без люспите, дето прави стриптийз на рекламата. Викам- „айде, да няма мрънкане , че стомах го боли”.
Нося боба , ама той..мммм...като масло- хубавичък, мазничък, гъстичък...
Още щом сложи лъжицата и писна:
- Що е толкова гъст ,бе жена? Гледай, лъжицата права седи! Еееее, и сол няма, ама хич! С коя комшийка пи кафе, докато готви , та така си го изтървала?
Нали съм дипломат , тръгнах да се обяснявам ,че така е здравословно- с по-малко сол и че това е яхния , а не бобената чорба на майка му ,дето се гонят и едва се стигат две-три зърна боб.
Яде, мрънка , накрая кротяса и блажено се изтегна на дивана в очакване на мача.
Тогава тревожен звън развали семейната ни идилия.Излизам – комшийката от третия етаж.
- Пепи – вика- може ли Иван да дойде да помогне малко за един шкаф да качим до горе?
Ми , що да не може – мисля си- той Иван като е за хората , душата си дава. Ама за нас ли е.....мръкна , та се къса .
Докато стигна до хола, Ванката беше готов да се отзове и тръгнаха с комшийката, забрави за мач и за всичко. Ако аз се опитам да го накарам нещо да свърши, когато има мач....леле, змии и гущери ще бълва , ама нали е за хората.....
Отпуснах се и аз и съм позадрямала даже, когато тропна вратата и Иван се прибра.Търкам опулено очи и го гледам...., тоз човек все едно на война е бил – един хематом на челото и окото му зачервено. Викам си,туй да не се сбиха с комшията заради мача...? Ама докато попитам, той ми се хвърли на врата и взе да ме прегръща и целува като младеж на първа среща.
- Жена- вика- до днес не знаех какво съкровище си имам вкъщи! Ти си най-хубавото нещо ,което имам .Господ здраве да ти дава!
Слушам и се чудя. Това моя мъж ли е? Какво се е случило....? Толкова мили думи не бяха стигали до ушите ми от близо тридесет години. Нищо ,че пак ме нарича с неопределеното „нещо”, ще му простя и чувството за принадлежност дето проявява, само да разбера каква е тази метаморфоза. А той продължава:
-Качихме шкафа у Петрови.Ми то у тях с овчарски скок не можеш да се придвижиш бе...! Много труден беше слалома през антрето - развалена готварска печка, кашони с реклами брошури и найлонови чанти с празни пластмасови бутилки. Поспряхме малко да починем до врата на кухнята и айде пак...напред..Не щеш ли главата ми се омота в нещо и спрях да виждам .Пухках, пухках да махна паяжината , в която се бях заплел, когато се спънах в един разлепен чехъл на Петров и .....не се усетих как попаднах на земята , а шкафа върху мен. Засуетиха се хората , изплашиха се да не съм се наранил карат ме да легна на дивана , ама като го видях- изтърбушен, пружините стърчат , а праха като облак се разнесе само от едно докосване, извиних се и си тръгнах.
Слушах го явно видимо изненадано , но той ме изкара от това състояние :
- Айде, мила моя, моля те, помогни на нещастника – донеси малко лед да сложим на цицината!
Аз зяпнах.Думите му галеха ухото ми . Донесох лед, успокоихме болката и дълго гледах как примижвайки заспиваше на дивана един познат и в същото време нов мъж.
От този ден Иван сам си прави салатата и нежно ме пита:
-Съкровище , ще пийнеш ли ракийка?
А аз и днес се чудя посещението у Петрови ли бе причината за тази метаморфоза или ударът по главата го накара да ме погледне с нови очи .
Дали да го водя по-често на гости или да продължавам терапията с удари по главата?
Кажете вие!

"Очи за себе си" 2011