автор: marcusjunius

Че превръщаш в сигурност случайността
в един живот, разчепкан от минути,
метри и хълмове със селски
гробища
да срещна някой като теб, с когото
да се разпадна
на голите си части.

Ще ходя бавно в теб като слепец във църква
и опипом ще крача между свещниците
изчистени от стари свещи
ще се препъвам в пейките
но няма да приседна,
ще коленича – още на пътеката, със поглед вперен
в олтара, пред който свети
сърцето ти.

Проглеждам за парчетата
от всяко цяло,
дочувам звуците на твойте пръсти,
плача ли, завит под одеалото?
докосвам с устни
корпореалното ти тяло
и до сълзи съм благодарен, че ме
превръщаш.