автор: thebigplucky

Очи към себе си... Случвало ли ви се е да обръщате очите си в тази посока? Това не е като да отстояваш собствена позиция, да олицетворяваш егоизма си или чистата проба инат. Не е като да обличаш тялото си в дрехи над възможностите си, да съзерцаваш отражението си в очите на околните, а после да го събличаш, следвайки временни интереси или настроения. Не е да лееш пот във фитнес залата и с присвито сърце да се мъчиш с поглед да заковеш стрелката на кантара в желания диапазон. Не е...
Може би при обръщане на очите към себе си е редно човек да види не образа, а пътя си: откъде е тръгнал, накъде отива и докъде е стигнал; да признае реалността, неприветливо прозираща зад примамливата омара на мечтите; да усети под краката си шумоленето на изтичащото време, бавно влачещо копнежа и носталгията и натрупващо наносите от спомени; да потърси камъните, по които да премине през реката на живота...
Очи към себе си... Колцина го правят без специално да се налага?!
Но ето ме и мен, уж наясно с тази материя, а взрян напрегнато в огледалото, в поопознатото лице отсреща. Нямаше нищо, нищо останало от някога, нищо красиво. Посивяла, пооредяла коса, смешно чуплива на места; подпухнал от пороци и недоспиване унил поглед; вдебелени устни и гушка, издаващи прекаляване с лоши навици; оширени талия и таз, подкрепени от изтънели крака – намекващи, че дори и мераците са повече в сферата на разговорите, отколкото в реалната действителност... Как стигнах дотук? Едва в средата на живота!?
Да ме пита човек – струва ли си на петдесет да се терзая за подобни неща?! Не е ли позакъсняла тази суетност?! И излишна!? Какво съм се вторачил в това огледало, в „оня там” – не можеш да промениш с поглед това, което виждаш, колкото и да не ти харесва. Нещо унищожавано постепенно през последните двадесет години не може да се промени в един миг... И защо толкова го исках?!

Признанието запулсира в слепоочията ми. Пред себе си поне можех да призная – влюбен бях – силно и най-неочаквано, като хлапак десетокласник. Надсмивах се, когато казваха, че за това няма възраст; сега – патя. Отдавна не ми се беше случвало и с толкова, толкова болка. Любовта и невъзможното често вървят ръка за ръка, препятствия от всякакъв род се изправят насреща. Но този път беше съвсем различно. Увлечението ми не беше някоя позапазена наборка, знаеща какво иска и как да си го постигне, и също като мен осъзнаваща безценността на изтичащото време, и че не си струва да се пилее за глупости и в прекалена церемониалност. Любовта надникна иззад рамото на една мила млада жена, в неопределената безкрайна възраст между двадесет и пет и тридесет. В квартала се появи отскоро. Живееше на квартира в съседния блок – тук жилищата пустееха и бяха доста по-евтини от центъра, предвид замиращата икономика в града ни. Ходеше облечена небрежно, с небрежна прическа и без грим; поздравяваше съседите небрежно с отвлечен глас. С приятелите си също се държеше небрежно, белег за временност върху чувствата и отношенията им. Беше дънгалачка с чуплива, дълга до раменете кестенява коса; краката и изглеждаха много добре в тъмните джинси и кафявите велурени обувки; сивата блузка не скриваше какво се крие там, но размерът не беше предмет за излишни коментари, леката и попрегърбеност допълнително намаляваше ефекта, не и за мен; зеленото и яке с цвят на суров петрол и шапката от същият плат допълнително я правеха почти незабележима.
Такъв беше и начинът и на мислене – небрежно безметежен. Това го разбрах след една вечер в кварталното барче, където се напъха от скука или не знам по какви причини. Мястото да мен се оказа единственото свободно, понеже масичката беше най-отзад и ставаше само за сам човек, или за двама най-много, ако са си близки, а аз – единствения, когото познаваше, макар и бегло. Заприказвахме се за общи неща. Поразказах и това-онова за квартала – и без това ми беше омръзнало да гледам яловите усилия на футболните ни звезди, моите губеха и ме нервеха с безидейната си игра.
Самира се оказа интересно същество. Мило и нежно на вид – обръщаше водките със завидна лекота и псуваше като закоравял ултрас. Бързо се вписа в средата и в барчето не гледаха на нея като атракция, а като една от квартала. А после се оказа, че с нея може да се говори за всичко: и за изкуство, и за политика, и за човешките взаимоотношения. Въпреки разликата във възрастта ни ценяхме едни и същи филми, четяхме едни и същи книги, харесвахме едни и същи неща, еднакъв беше погледът ни върху проблемите на съвремието. Дори предпочитахме една и съща музика. През седмицата по-рядко се появяваше; работеше като преводач в местния филиал на голяма фирма, често и се налагаше да работи до късно. През почивните дни я виждах да скучае или да се влачи с разни компании по заведенията из центъра, но късните неделни следобеди почти винаги прекарваше в кварталното барче. Явно атмосферата на позастаряващата клиентела от квартални фенове и действаше отпускащо и позволяваше истински да си почива. Беше на годините на дъщеря ми, но с моята бях изгубил отдавна и духовната връзка, и навика да разговарям, не си липсвахме. А Самира някак естествено и непринудено се вмъкна в живота ми. Може би запълваше някаква липса, която не бях забелязал преди, но която сега болезнено усещах в периодите, когато не идваше. Не се учудвах на това – беше ми разказала за неподредения си начин на живот, за непостоянния си характер и временните си увлечения. Учудвах се на себе си: на неспокойствието и ревността, които ме обземаха; на изгубения интерес към всичко случващо се наоколо без нея; дори водката си беше променила вкуса. В началото не си давах ясна сметка какво се случва – мислех си, всичко е от скапаното есенно време, завираме се в тази бърлога и стегната душата ни търси полет. Днес, впрял поглед в огледалото и обърнал очи към себе си – нямаше кого да заблуждавам.
И трябваше да го приема! Не ми се случваше за първи път – ще помечтая, ще потъгувам, ще ми мине...

Мечтателния период запомних с пърхащото вълнение в гърлото всеки път, когато се срещахме и поздравявахме.
Тъжния период свързвам с мъчителната липса на смисъл, с празнотата в дните и с няколко прекалявания на спиртна основа. „ ... Не те е срам! Да ми се напиваш на тези години!?...” Хубаво, че жената не усети причините, явно вече ме броеше за безопасна игла. Времето, когато се смееха до сълзи на вицовете ми и въздишаха томително след секс маратоните с мен беше поотминало, но нещата още не се бяха обърнали...
Сега беше дошъл ред на периода, в който чаках „да ми мине”. Самира явно също беше в някакъв такъв период – неочаквано се завърна отнякъде след поредното си изчезване и пропиля няколко късни следобеда в разговори с мен „за живота и изобщо...” Виждах я, че е разпиляна повече от нормално, мислите и блуждаеха и някаква отчаяна безпътица я беше обхванала. Надявах се водката да поправи това, а не да я насилвам измъквайки я от сатурновата дупка. Водката обаче я понапи и обърка допълнително. По никакъв начин не исках да се възползвам от ситуацията; бях решил да се държа подобаващо – като мъж в петдесетте, женен, възпитал дъщеря, случайно попаднал в сложна житейска ситуация до тази млада и красива жена. След четвъртата водка обаче в очите и проблесна онова сияние, както когато говореше с детинско възхищение за любимите си герои или книги. Само че този път очите и бяха спрели на мен. Протегна неочаквано ръка и намести нещо в косата ми, после докосна дясната ми вежда.
- Господи! Къде са ми били очите досега?
Приближи се съвсем близо до лицето ми.
- Имаш невероятно зелени очи със ситни лешникови пръски в тях...
Сбърчи вежди, повдигна брадичката ми и леко наклони глава без да откъсва очите си от мен. След това съвсем тихо, сякаш не на мен, а на себе си каза:
- Невероятно... Искаш ли да те почерпя една специална водка и да направим заедно нещо специално? Тъкмо ще разбереш как си пилея времето.
Въпросът с „черпенето” беше нещо като закачка между нас. Първият път настоях на правото си като мъж да почерпя за истинското ни запознанство. След това тя често намираше поводи да се наложи. Изглежда работеше на хонорар, а не на заплата - имаше периоди, в които беше съвсем без пари, но имаше и добри дни. Приемах жестовете и – не исках да накърня достойнството и, приятелството ни го предполагаше. Но тази покана сега?!...
Мислите ми изпаднаха в колапс. В главата ми заблъскаха хиляди въпроси, както и хиляди варианти за отговори. Това сбъдване на желанията ми ли беше или поредното изпитание за тях?! Най-тъпата ми мисъл беше, че нямах в себе си презерватив...
- Добре... – почти не познах предразгавелия си глас. – Да взема ли нещо от магазинчето?
Погледът и ме отнесе някъде. Гласът на възбудените фенове и коментатора заглъхна. Виждах само нея; чувах само нейния глас и туптенето на сърцето в гърлото ми.
- Имам всичко необходимо...

В хола и беше поразхвърляно, но достатъчно уютно. Бутилката „Данска” и двете чаши изглеждаха съвсем на мястото си на малката масичка между нас и двете отоманки. Статив с празно платно от едната страна на прозореца, наредени до стената завършени и незавършени картини и изстрадала приста запълваха стаята. Стара виенска закачалка в ъгъла, почти затрупана от дрехи завършваше интериора. Нормална квартира за временно пребиваващ, но отстояващ себе си човек.
- Рисувам с дни, когато разни настроения ме превземат.
Разговорът се завъртя през красотата и необяздената стихийност на природата към Бог и божието, падението на старите езически богове, греха и грешното в нас; по-морални ли са били хората в древния Рим с открития си начин на живот или ние сега, с общественото и личното си лицемерие и неделните изповеди. Аз застъпвах позицията, че старите богове, сами по себе си доста развратни, са налагали волята си всявайки страхопочитание; Исус с проповядваното смирение и любов към всичко – просто е един светъл пример за подражание. Самира държеше на откровението на римските патриции, за които моралът е бил в съответствие със сана и съответно заплатен; нещата изглеждат неморални само от нашата гледна точка – те не са имали подобни терзания и колебания; не са вървели против природата си: вино, изобилие, война, жени – всичко това е било част от нормалният им живот по начин по-естествен от нашия...
- Искам да живея в онова време- Самира сипа поредната водка. – Към римските жени са се отнасяли като към истински жени - въздъхна и отпи. – А ти ми приличаш на истински римски патриций – и като визия, и като отношение към мен. Ако бях твоята хетера щеше да вдигаш наздравици и да пилееш ауреусите си по мен, а аз щях да крася трапезата ти, да те топля с погледа си и да карам всички останали да ти завиждат.
Пак отпи. Беше възбудена от водката и от казаното, страните и очите и сияеха.
- А сега – изненадата... Събличай се. Аз – ей сега идвам...
Стана и излезе. А моята глава експлодира. Отпих толкова голяма глътка водка, на колкото бях способен, но не помогна. Опитах се да влезна в разговор със себе си и да се събера в едно с всичките „за” и „против” – не се получи. Помислих, да стана и да изчезна, уж съм много напит, да запазя това крехко приятелство, но прецених, че е безсмислено – след като нещата са стигнали дотук, приятелството ни едва ли ще оцелее...
Когато тя се върна – не бях мръднал от мястото си. Носеше чаршафи в ръцете си. Белотата им грабна погледа ми и го погълна. Погледна ме и се усмихна.
- Хайде, ставай! Един римски патриций не бива да се срамува от голотата и фигурата си – всички те са били възрастни и са били над това – силата е била в духа и честта им.
Изтръгна празната чаша от ръцете ми, сложи я на масата, изправи ме и започна да ме съблича. Нямах сили да се съпротивлявам и се оставих в ръцете и – да става каквото ще...

След около два часа ми каза да се облека. Стоях прав до прозореца увит в чаршаф, наподобен на римска тога. Тя, на метър и половина от мен, обърнала статива към себе си, изцапана с боя по ръцете и дрехите продължаваше да рисува с увлечение. Помислих си колко ли непреодолимо би могло да бъде това разстояние и допих последната си водка, оставена милостиво на перваза на една ръка разстояние.
Минах зад нея и погледнах над рамото и. Един побелял римски патриций, подпухнал от порочни навици и разгулен живот се наслаждаваше от гледката през прозореца на къпещата се в басейна прекрасна хетера и отпиваше с блаженство от златен мастос. В погледът му напираха дух, дързост и възхищение пред силата на мига. И всичко беше красиво и чисто... Харесваше ми това, което виждах.

11.03.2011
Добрич