автор: sia

Вечер е. Той седи срещу мен. Иска да говорим. За живота му.
Това е малко странно. Пия. Чакам го. Не изглежда разстроен.
Аз съм добре. В познато малко ресторантче, приятна музика,
стар приятел и водка. Забравям за радиацията, страховете си,
камъните в бъбреците, за топлите вълни на климактериума –

засмивам се - как жените го крият, наистина са смешни.
Колко време можеш да лъжеш, че ти е много топло, дори когато
наистина е студено или че имаш температура или други там глупости,
защото мъжете не харесвали жени, които са в климакс.
Майната им. На мъжете.
Хубав е животът. Имам пролет, музика, приятел и водка.
Мълчим си. Аз съм от жените, които могат да не говорят.
Познаваме се толкова години. Хубаво е.

Разведох се, каза изведнъж. Обикновено приемам лошите новини
в началото с мълчание. Аха, кимнах. Първата ми мисъл беше,
че не ме е потърсил като адвокат, при все че той е моят приятел,
а жена му познавам, харесвам я, но тя не ми е близка.
Не е искал да ме замесва, помислих си.
Изненадах се, разбира се. Познавам и децата им, другите
му приятели, и мнението на всички, че са рядко срещано
добро семейство. Двадесетгодишен брак, общи интереси,
човечни, хубави хора, такива редки неща.
Той знае, че повечето мислят така за семейството му.
Не ми е споделял, че има някакви непреодолими проблеми.
Не знам за друга жена.
Помислих си с горчивина – поредното отвън
чудесно семейство, отвън… Но някак, наистина бях изненадана.

Защо, дойде естествено въпросът ми. Нали не си представяш,
че сега ще се впусна да ти разправям колко лоша жена е тя – каза той.
Кимнах. Почти бях сигурна, че няма да го направи, както
обикновено виждам да правят. Гледах го. Трябваше да ми каже защо –
да ми се довери. Имаше нужда от това.

Не зная, дали ще ме разбереш, каза неочаквано.
Повдигнах вежди – давай да видим.
Уморен съм, каза. От какво, попитах бързо и очаквах бърз отговор –
той не е от хората, които много го усукват, когато решат да говорят.
Тя, тя… - паузата висеше, а гласът му рязко се втвърди –
тя не умее да е щастлива.
Наведе се напред, гледаше ме право в очите –
разбирам ли.

Запалих цигара, загледах се навън – валеше кротък дъжд.
Връхлетя ме внезапна печал – за него, нея, за мен, за всичко.
Това е сериозно, достатъчно основание за развод.
Разбира се.
Щастието като дълг.