автор: ivliter

Един чудак поет строеше своя Вавилонска кула към небето. Строеше я от думите на своите мечти, от думите измислени от него.
Надяваше се някой ден по нея да се изкачи до облаците на небето, а може би и по-нагоре – до грейналото слънце на доброто. Точно намерените думи, които с дни той търсеше понякога, разместваше ги в пъзела на своите съновидения, превърташе ги в пъстрия калейдоскоп на търсеното съвършенство. Поставяше ги, като поредното стъпало по пътя към звездите, към извора на слънцето на нашия живот. Той виждаше отгоре как разгърдените селяни в полето, оряха и засяваха бразди и преповтаряше с ръце движението на ръцете им, и сееше в небето нови светове, родени от ума му. И на гърба си неизменно носеше едно голямо ново слънце, направено от думи, което искаше да окачи в небето, за да е светло и в нощта. Едно прекрасно слънце на което, да могат да се сгреят, и бъдните ни дни.