автор: verysmallanimal

Селото е като човека, има си табиети. Хубави, лоши – нито ги дава, нито акъл от другаде иска. Така и трябва,
мисля си. Че то, ако всички села бяха еднакви, как ще разбере човек, в своето си село е или е хлътнал в чуждо някое? Някои са по-пъргави, някак си – каквото ново се покаже по света или в околията, протягат ръка, опипват го и току се нагиздят с него. Други, като нашето - Кутра, се свират по клисурите, надничат надолу, към равното и хай се е задала новост някаква, хай са изръмжали сърдито и са се завряли обратно в дупката.
Ей на, преди две години трябва да беше – цех за минерална вода щяха да правят едни от града. Имаме си два извора, горе, към градището – ама вода, ти казвам! Няма напиване! Дойдоха хората, показаха на кмета разни книжа и току довлякоха два фургона и едно малко багерче. Ура-дута, забръмчаха, вдигнаха пушилка – ще започват, значи, да каптират изворите.
Хубаво, ама то се случи, че единият женел щерка си нея неделя, та оставиха работата и слязоха долу, в града. И каква стана тя – пламнаха и двата фургона, със все инструментите. После, като идваха да разследват, се разбра, че силна гръмотевична буря имало, та една мълния да вземе да удари баш на тия хора фургоните. Е, повъртяха се, изписаха една камара хартия, пък събраха, що имаше останало и си заминаха. Едно нещо със сигурност знам – онова лято нито беше валяло, нито беше гърмяло два месеца. Ама като имаш едно село свидетели – като казват светкавица, значи светкавица и туй то! А, и друго – такава светкавица беше, че спукала гумите на багерчето, ей! Не се даваме лесно на прогреса, значи, седим в клисурата и ръмжим.
Не знам, по други краища как е, но по нашия, от край време, няма село без поганка. Не, че си нямаме фелдшер, не че църква и поп няма – има, но поганката е друго нещо и си върви в комплект със селото. Или то с нея. Поганката е пенкилер – счупено да намести, рана да промие с билки, уроки да махне или куршум да излее – тия и много още работи върши поганката. Залюбила мома някого, а той – хич не ще да знае? Бяга при поганката за биле. Деца иска фамилията, ама работата не върви нещо – пак при поганката за цяр. Е, и другото го има – обърка конците някое младо, пък му се иска да си поживее още, та реши да пометне... пак там. Не, че е хубаво, това, ама човещина е. Обикновено поганките са местни, рядко се случва преселница от друго село да стане „баба”. Баба викаме ние на поганките. Били млади, били стари – баба и това е. А срещнем ли поганката – „добра жено” ще кажем и без много да се помайваме, се забързваме по нашите си работи. Открай време е това и може би така хората се опитват да покажат уважение. А че трябва да се уважава поганката, спор няма. Можеш ли каза лоша дума на такава жена? Ще кажеш, ама така ще те погледне, че по цялата ти снага ще плъзнат мравучки. И ще се дръгнеш като краставо магаре дни наред. Затуй, наред с уважението, хората се и побояват от поганката и гледат, ако няма зор, много-много да не се занимават с нея. То, зависи, разбира се, от човека – нашата, старата поганка, баба Рада, или както шушнеха зад гърба и – Баба Стиснийка, беше душа човек, ако че малко стисната. Весела беше Баба Стиснийка и хората я обичаха, ама дойде и нейният ред да се представи горе, на небето. Има петнайсетина години от тогава.
Виж, тая, сегашната – Севда – тя е малко бамбашка жена, не всеки може застана напреде и, без да му се разтреперят гащите. Не е лоша жена, не. Само е малко страшна. Хубава и страшна.
Познавам я от малка, че в една махала живеехме тогава. Тя е по-млада от мен, на към четирийсет и нещо години е и порасна сираче – майка и се спомина, когато тя беше на пет-шест годинки. Баща и, бай Руси, работеше в горското и често се случваше да преспива горе, в балкана, а то седеше самичко в къщи. После, когато трупите смазаха бай Руси, една леля я прибра. Обличаше я, хранеше я, ама я и побийваше. Севда избяга – остави училището още в шести клас и отиде при Баба Стиснийка. Ще да се е зарадвала старата – имаше кой да прекопае градината, да издои козите, а и я учеше на своя си занаят. По цели дни се губеха из балкана – събираха билки, корени всякакви, гъби. Срещне ги някой, поздрави, па попита, накъде са тръгнали. „А, нагоре малко – да си поприказваме с балкана” – отвръща старата и се смее. Тъй порасна Севда – източи се, хубава мома стана. Мургава, висока, а и господ и беше дал от всичко – точно там, където трябва, ако ме разбираш. Ама дива, та дива! Опиташ се да я заприказваш, а тя тръсне ония ми ти къдрави коси, метне ти един поглед и – сякаш вятър я отвял. Задиряха я момчурляците, но когото погледнеше с ония ми ти черни очи, изстиваше му меракът на мига. Като казвам черни, значи черни – надниквал съм един-два пъти в тях – сякаш в кладенец си погледнал. И като ги впери в тебе – усещаш как гол-голеничък си застанал насред пътя и душата си на тепсия си турил. Такава беше, такава е и сега. Знам мъже, дето са петимни да я видят, когато се къпе горе, по вировете. Знам го, защото и на мен ми се случи – няма да забравя тая матова кожа с капките вода по нея. Може да е срамота, обаче си е така – видиш ли я, нашата поганка, не един и два дни се будиш нощем и се чудиш, отде пък сега тия мераци...
По едно време, трябва към двайсетте да е била, се завъртя един около нея. Павел - от града беше, правеха скици на селото, мереха и пишеха в едни тефтери по цял ден. Млад мъж, очилат и много весел – все вицове разправяше, все шеги си правеше с хората – ама не от лошотия, а тъй, смях да става. Мернал той Севда и очите му залепнали за нея. Ходи, къде ходи, и гледа край бабината стиснийкина къща да се завърти. И, нали градски човек, учен – завъртя и главата с купешки приказки. С приказки и с една китара. Хубаво свиреше, хайманата – някакви странни, тъжни мелодии. Класика било. Може, не знам, но като засвиреше и наоколо всички се умълчаваха. Пък нашата, нали младо, че и от село – свят не беше виждало – го залюби. Ама не тъй – да го хареса само, а както само тя си знаеше. Обикна го, както огънят обича – лудо и изгарящо. Нямаше нищо на света вече за нея, освен тоя мъж. Негова беше – и отвътре, и отвън, цяла-целеничка, без остатък. Колко и е говорила баба Стиснийка – то молби да се осефери, то клетви – не и не! Остави старата да ходи сма по балкана, а тя не се отделяше от Павел. И нали си беше мълчалива, само го гледаше и се усмихваше. Не съм виждал до сега жена така да гледа мъж и знам, че сума мъже биха дали мило и драго, само веднъж някоя жена да ги погледне така. А той я прегърне, погали я по косата, пък я целуне. И се смее. Така по цели дни – той се шегува и се смее, а тя го зяпа с такава обич, че сърцето да ти се свие. А нощите – нощите си бяха техни, не ми е мен работа да ги одумвам. Знам само, че цъфна това момиче, ей! Отърси се, опери се и още по-хубава стана. Гледал съм я как стъпва – сякаш не ходи, а танцува – и съм си мислил, да ме прости мойта Кина, че за такава жена можеш...абе, много неща можеш направи.
Мина месецът и дойде време земемерите да си вървят, застяга се и севдиният любим. Какво и е говорил, какво и е обещавал, само тя си знае, но вечерта, преди заминаването, събрала малкото си дрешки в една бохча, заедно с няколко стиски билки и се приготвила да върви с Павел в града. А на сутринта дотичала до квартирата на земемерите – нетърпелива, грейнала като месечина от щастие. И както грейнала, тъй угаснала – Павел заминал още по тъмно. Колегата му, възрастен човек, я погледал, поклатил глава па рекъл, че е глупаво такова хубаво момиче да се зяносва по сгоден мъж, че и бутниколиба при това. Да, такава била работата - имал си човекът годеница, сватба готвели, а Севда...ами Севда била за разтуха един вид, за забава.
Разправят, че останала пред къщата целия ден – права, до стената, с бохчата в ръка и поглед, забит в земята. И – нито гък. А надвечер си тръгнала. Прибрала се у бабини стиснийкини, оставила багажа и – ако, че било почти тъмно вече, поела нагоре, към балкана.
Цяла седмица я нямаше. Баба Рада току поглеждаше нагоре, към гората, триеше очи и въздишаше. Но не отиде да я търси. Искаха някои да идат да я търсят, че не е шега работа сама жена в балкана, ама старата не даде. „Там, горе, само там ще се изцери” казала тя на комшиите, когато разпитвали за Севда. И един ден тя се върна. Случи се така, че бях тръгнал за Шумково, ама не по пътя, а по една пряка пътека, когато я срещнах. Дъхът ми спря, като видях на какво е заприличала – отслабнала, мръсна, с изпокъсана рокля и боса – на призрак приличаше. Като се приближи, Севда спря, надникна в душата ми с оня, нейния си поглед, усмихна се и рече „Късметлия си, Иване, че ме срещна. Добро ще случиш!”. И подмина, а аз останах бая време там, на пътеката... И какво стана? Отидох в Шумково, а там срещнах и залюбих тая, с която се водим повече от двайсет години. Случих на добра жена и все си мисля, че Севда има пръст в тая работа. Може да е щураво, ама така си мисля.
Прибра се при баба Стиснийка и отново ги виждахме всяка заран да поемат нагоре из гората – по техните си, погнски работи. Поминуваха криво-ляво – хората по нашия край са благодарни, а пък и нали - селски живот, често се случва някой да има нужда – кой от цяр, кой от вълшебно биле някакво. С времето старата баба Рада все по-трудно се надигаше да иде за билки, все по-рядко ходеше по къщята да лекува и да врачува. И хората свикнаха да викат Севда – сега тя бе станала поганката на селото.
Мина време и баба Стиснийка се спомина. Попът отначало го увърташе – той, поп Митър тогава беше нов във село – ама май не била християнка, ама кръстена ли била – ей такива работи. Че, нали поганка това значи – нехристиянка, езичница един вид. Обаче, поразрови се Севда из долапите на старата и откри кръщелното на баба Рада. Тогава разбрахме, че тя била на деветдесет и пет години! Струва ми се, че и да не го беше намерила, попът щеше да кандиса да опее старата поганка – не ми се вярва, че щеше да издържи оня поглед, дето ти изчовърква душата, ако и да е попска.
Лоша дума за отец Митър не мога да кажа, благ човек е и влиза всекиму в положение, но тогава не знаеше още кое как и защо, дето има една дума. Не гледаше той с добро око на поганските работи, че поганката му се набъркваше в работата – много често хората, като имат мъка някаква, отиват при нея, а не в църквата. Ама и той си седна на задника, де. Преди десетина години, един ден се покатерил той на една стълба, да кастри крушата – има си поп Митър в двора три вилямовки, гледа ги като писани яйца, че много хубава ракия вади от тях. Та, започнал той да кастри и по някое време се пресегнал малко по-настрани, кракът му се изплъзнал от стълбата и паднал на земята. Лошо паднал – като ме извикаха – ние сме комшии, попът лежеше, ни жив, ни умрял и само хлопаше с очи, без да може да помръдне. За зла беда, фелдшерът беше се замел нанякъде и от зор-заман, примолих са на поганката да дойде. Отецът, като я видя, понесла торбичка с билки, рече да протестира, но дъх нямаше, горкия, та само измуча като жадно теле и се остави на божията милост. И на милостта на поганката. А Севда, без да се помайва, ни натири с още двама да донесем една врата. Бавно и много внимателно го издърпахме върху вратата, докато той пъшкаше от болка и шепнеше молитви, внесохме го вътре и, както си беше с вратата, го поставихме на леглото. Поганката само ни погледна и разбрахме, че нямаме вече работа там.
Три дни не излезе от поповата къща, че и на фелдшера не даде да влезе. Бабите се кръстеха и мърмореха – нали жена, нали млада, че и хубава – не можело така, двамата сами в къщата. На третия ден отиде някъде надолу, по реката и след няколко часа се върна – мокра, а торбата и пълна с някакви треви. От него ден нататък ходеше у попови за по няколко часа само, а в останалото време си гледаше другата работа.
И така, още десетина дни. По едно време пристигна отец Никанор, от Шумково, че бяха приятели с поп Митър, но Севда застана на прага и той, като я погледна, сякаш в дувар се блъсна – спря, постоя, постоя, пък направи кръстен знак, врътна се и си замина. Накрая – ето ти го поп Митър – блед и малко нещо смутен, но здрав и читав, излезе бавно надвора, подкрепян от поганката и тежко се отпусна на една пейка под асмата. Хубав ден беше, помня – отецът седеше кротко, вдигнал лице към слънцето и лекичко се усмихваше. Беше прескочил трапа и сега благодареше богу. За изцелението. За изцелителката. И сигурно молеше за прошка, дето се беше оставил в ръцете на една жена, тъй недолюбвана от църквата.
Та, табиетлия си е село Кутра – от две страни река го обикаля, два извора си имаме, а по едно време имахме и двама кметове, ама то е друга история. Все по две от всичко си имаме. И, както казва Цепата, с неговата цапната уста – и два попа си имаме. „Мъжки и женски поп си имаме в Кутра” – смее се той – „Че то, какво е поганката, ако не поп и доктор?” На Цепата приказките му все такива. Ама какво да го правиш – нали и той е един от табиетите на нашето село.