автор: ANTARAH

Обикаляхме с Учителя Антарах пазара на Кайро. Той вървеше крачка – две пред мен, изправил снага и сплел пръсти зад гърба си. Аз се влачех след него в отвратително настроение. Предния ден бях нагрубил най-добрия си приятел заради дреболия и се чувствах като отрепка.
Учителя разбира се усети това, но в негов стил мълчеше невъзмутимо и чакаше сам да му кажа какво ме мъчи.
Двамата с него от сутринта обикаляхме стълпотворението от хора и животни, сред невъобразимата глъч. Гледахме как стоки сменяха притежателя си, някои от тях по няколко пъти. Тъмнокожи нубийци продаваха всякакви дрънкулки и дрехи – от най фина изработка до истински парцали. Араби с млечнобели лица и катранено черни коси предлагаха коне, сечива и оръжия. Но най-много хора се тълпяха пред сергията на млад, белокос мъж с европейски черти и сини очи, като бездънни езера. Може би не толкова заради стоката му, колкото заради необикновения му вид. Учителя се насочи към тълпата. Последвах го.
Когато наближихме първо дочухме странни птичи звуци, а малко по-късно и видяхме клетките с птици, пръснати по земята или накачени по пръти с различна дължина. Спряхме се в края на тълпата и Учителя се заслуша с явно удоволствие. Застанах до него и аз. Няколко минути след това той отвори очите си и извърна въпросително поглед към мен. Това беше знак да му кажа какво ме мъчи. Разказах му на две – на три, отвратен от себе си. Когато свърших Учителя само поклати глава. После се приближи до търговеца на птици и почти без пазарлък купи от него дребен кос с проскубано черно оперение и умърлушен вид. Взе клетката от ракитак и ми кимна да го последвам. Отдалечихме се от пазара и свърнахме по тесни, странични улички. Вървеше безмълвен и аз го следвах също така безмълвен. Накрай спря и приседна на каменния праг на една ковашка работилница и проговори.
- Виждаш ли, думите са като птици – едни красиви като ибиси, други – сладкогласни като славеи, а трети обикновени – като този кос. Има и такива, които са грозни и груби – сякаш лешояди, способни да разкъсат всяко приятелство. Но запомни – всички думи са птици, родени в клетка. В клетката на нашия ум! И всичките са едновременно там – и добрите, и лошите. Ти сам избираш в кой момент, кои да пуснеш...
Той се пресегна и отвори вратичката на птичия затвор. Коса неуверено изпърха с криле пред отвора и нерешително прекрачи. После, усетил свободата си, разпери припряно криле и излетя.
- Но пуснеш ли ги веднъж от там, не можеш ги върна обратно! Отлитат от теб и свиват гнездо в душата на този, пред когото са изречени или за когото са предназначени. И ти носиш пълната отговорност за това! Дръж вратата пред думите – гарвани и думите – лешояди здраво заключена! Защото могат да свият гнездо и в твоята собствена душа. И не затваряй клетката пред думите за любов и благодарност! Те умират в клетката на хладния разум. А знаеш ли защо избрах точно този кос да освободя?
- Не, Учителю!
- Защото клетата птица имаше най-голяма нужда от свободата. Някой неща трябва да бъдат изречени, иначе ще загинат в ума и душата на човек. А труповете на тези неизречени думи заразяват душата. Ако са думи – гарвани изкажи ги пред подходящия човек, или ако те е страх да не го нараниш – изкажи ги пред Аллах. Той ще те разбере, ще те освободи от тях и ще ти прости...