- What would you like to drink, sir? - стюардът с напитките беше стигнал до него. Винаги бе мислел, че това е женска професия.
- Cola.
Мъжа в синя униформа и червено шалче - фирменият знак на авиокомпанията - му подаде прозрачна пластмасова чашка с кафява газирана течност. Не обичаше колата, но това беше единствената дума, която знаеше на английски и не обичаше да изглежда неук. Не, че това щеше да бъде от каквото и да било значение след няколко часа.
Огледа се. Имаше остър поглед и умееше да наблюдава. Мястото до него беше празно. През малкото прозорче се виждаше безкрайно море от белота. Беше забавно да си мисли, как само на километър под него бушуваше буря и обсипваше всичко с неспиращ поток от дъжд и гръмотевици. Стоейки тук, в метална кутия над облятата от слънце облачна равнина, караше бурята под него да изглежда нереална, дори невъзможна. Как може двеста метров чаршаф от облаци да разделя два толкова различни свята?
Аналогията му се стори странна. По същия начин можеше да си зададе въпроса как само 2 километра граница можеше да разделя две толкова различни държави. Как беше възможно два напълно различни свята да бъдат разделени от една едва различима ивица. Единият беше беден и слаб, но вече стъпваше на краката си. Имаше надежда за жителите му. И точно когато слънцето се показваше на хоризонта, за да дойде ден и за тази страна, й се нахвърлиха империалистите съседи. Подмамени от единственото богатство на държавата - нефта, те бяха готови да рушат, убиват и горят, само и само да го достигнат. Икономиките им зависиха от него, и след като държавицата отказа да се подчини на робските им условия, те й се нахвърлиха като гладни лъвове на немощна газела.
Той спря да мисли за това. Гневът му беше нарастнал до толкова, че беше впил пръстите си в налакътниците. Пусна ги. Отпи от колата и огледа самолета.
В дясно от него, отсреща на пътеката, седеше стара госпожа. Спеше. Беше облечена в синя рокля на бели точки, а бялата шапка с широки поли бе поставила на колената си. Скъпото й ярко червило почти се беше изтрило от обяда, който стюардесите бяха раздали преди 20 минути. Изглеждаше спокойна, безгрижна дори.
Всички в съня си са такива, приятни, безобидни. Но когато се събудят - тогава се появява истинският кошмар. Убийства, кланета, изнасилвания, мародерства. Само малка част от нещата, които се бяха случили на страната му в последните години. Помнеше детството си - големите зелени поля, студената лимонада от магазина, малките топчета, които кога крадяха, кога купуваха от същия магазин. Спомняше си един безкраен свят на радост и надежда, на увереност, на сигурност... И един ден всичко това изчезна...
Бомбите започнаха да падат през нощта. Беше се събудил от взривовете. Първо си помисли, че това е буря, но когато баща му го измъкна от леглото и го поведе към мазето, започна да се притиснява. Не го беше страх. Майка му остана, за да вземе сестра му, докато с баща му се спускаха в мазето. Точно тогава падна бомба върху къщата.
Пред жената беше седнал нервен мъж. Бялата му риза беше измачкана от постоянното му мърдане, а сакото му липсваше - явно го беше скрил за да не се поти. Не помагаше, защото човекът беше подгизнал целият. Вероятно беше първият му полет и имаше страшна фобия, защото постоянно викаше стюардесата.
До него седеше плешив бизнесмен, който бързо пишеше нещо на лап-топ-а си. Почти не обръщаше внимание на съседа си, освен няколко бързи гневни погледи в неговата посока. Изглеждаше опитен пътник. Видът му издаваше увереност и целеустременост - истинска корпоративна акула.
В края на самолета се чу детски глас. Семейство туристи - решили да посетят Щатите заради Статуята на свободата, Голдън Гейт бридж или някоя друга забележителност. Двама родители и две деца, всички леко облечени и с празднично настроение. Откъснали се от ежедневието, те бяха радостни, че най-накрая отиват на тъй чаканата си почивка.
Стана му жал за тях. Те нямаха нищо общо с нещата, които се бяха случили в страната му. Най-вероятно бяха от някоя малка тиха страна в Европа, която не пречи на никой и няма претенции за нищо. Колкото и да съжаляваше, той не чувстваше вина. Всяко велико начинание има косвени жертви.
Той...
Спрях. Винаги ми е лесно да пиша, когато пътувам. Компютъра ме гледаше с изписания си бял екран. Засега историята се получава добре, но не мога да измисля име за героя си. Зная малко за подбудите му и страната му. Не съм и много образован политически, за да й дам име. Просто един средностатистически човек от близкия изток, чиято съдба бе решена от група алчни империалисти, търсещ мъст. И въпреки че не разбирам много от тези неща, пак започнах разказа. Някак отвътре ми дойде, докато седях в мястото си и слушах монотонната самолетна музичка, която напоследък пускат. Защо пък да не го напиша?
Харесва ми. Но как, по дяволите, ще се казва? Нищо, ще продължа сега, пък после ще му измисля име и ще го сложа.
Той знаеше, че прави каквото трябва. Мразеше запада, заради това, което беше сторил със страната му, заради убитите му майка и сестра, заради годините ужас, глад и мизерия... но най-вече, защото точно когато се бе появила капка надежда за нормален живот, за прогрес, когато хората вече бяха повярвали, че нещата най-накрая ще се оправят, той бе унищожил всичките им мечти. Всичко, постигано през годините с толкова труд и толкова усилия, бе разрушено за една нощ, само за да могат дебелаците от другата страна на океана да напълнят тлъстите си гуши с петрола на страната му. Да могат да карат колите си, да си хвърлят боклука в найлонови пликчета и да могат да плащат с кредитните си карти. Толкова много животи само за да могат 300 милиона да живеят удобно...
Преди да се качи на самолета се колебаеше малко. Сега беше сигурен. Точно когато минават покрай най-населения квартал, той ще стане, ще отиде до кабината и ако не му дадат управлението, ще се взриви. Не очакваше да му го дадат. Каквото и да стане, той щеше да умре, всички на този полет щяха да умрат, и единствената разлика между двата варианта щеше да е количеството животи, които щяха да бъдат отнети. Светлините на града наближаваха. (Името му) стана...
Как подяволите се казва? Стигам до развръзката, а дори не мога да му измисля име!
Жената до мен се размърда. Отвори очи и сънено се прозина. Шапката й падна на пода.
Обожавам да ползвам обстановката около мен като модел за разказите си. По-лесно е от чистия полет на въображението, а и е по-правдоподобно. Нервният мъж си бе все така нервен, а плешивият все така плешив. Бебето от семейството туристи се разплака.
Един мъж на по-лредните места се изправи, взе чантата си от отделението над седалката и тръгна към края на самолета. Беше облечен в джинси и червена карирана вълнена риза. Погледът му беше леко замъглен, но лицето му беше уверено. Точно така ще изглежда моя герой! Като стигна средата той спря. Вдигна чантата си и отвори уста.
- Всички вие ще умрете. В куфарчето се намира бомба. Ако някой се опита да ме доближи, ще я взривя. Затова моля без резки движения. Дори да успеете да ме преборите, тя ще се взриви при по-рязко движение. Просто искам да ви кажа защо ще изгубите живота си. Ще умрете, защото тероризирахте страната ми, избивахте народа ми и обрекохте на глад децата ми, само за да можете да продължите нормалния си живот. Вие сте алчни свини! Аллах да се смили над душите ви!
Шокът напълни самолета. Някой се развика, но повечето пътници седяха вкопани в земята. Повечето хора замръзват от страх в стресова ситуация, и не могат да мръднат, дори и да го искат.
Когато първоначалният ужас отмина, аз усетих иронията. Колко странно, че дори забавно ще свърши живота ми. Не ми беше жал. Родителите ми бяха умряли отдавна, нямах жена и деца, само шепа приятели. Живеех за да пиша и пишех за да живея. Жалко само, че последният ми разказ остана недовършен... но... какво значение има?
Странно бързо се смирих със съдбата си. Вече не гледах другите, само право пред себе си. Край. Това беше. До тук. Колко мечти щяха да си останат само мечти, колко неща щяха да останат недовършени. Странното е, че не се сещах за големите неща, а само за малки. Трябваше да платя тока. Трябваше да нахраня кучето на съседа, когато се върна. Той беше някъде на риба в планината и ми поръча да се върна. Трябваше да сложа комарника на момичето отсреща. Трябваше...
Как щяха да реагират моите съседи? Някои щяха да тъгуват, други не. Никой нямаше да заплаче. Кой знае, някой дори може да се зарадва...
Щях да умра, но имаше нещо, което трябваше да направя.
Мъжа тръгна да отваря чантата.
- Чакай!
Спря и ме погледна. Знаеше, че няма начин да го спра, но и не изглеждах луд, затова бе учуден. Явно не му се случваше често тази ситуация...
Погледнах го в очите. Той стоеше прав, решен и ми беше ясно, че нищо няма да мога да направя, за да променя съдбата си. Дори не се зачудих, как не са успели да открият бомбата. Сред всичките тези датчици и претърсвания и детектори за метал, човек би си помислил, че е в безопастност на борда на самолет. Но това нямаше значение. Нямаше значение. Със сигурността на бъдещето беше дошло и спокойствието, смирението. Нищо нямаше значение. Освен...
- Как се казваш?