автор: Mindlock

„Днес е денят”, помисли си Хърбърт и доволно отвори очи. Искряща слънчева светлина се вливаше през открехнатия прозорец и нежен ветрец подухваше белите пердета. Времето беше прекрасно. Хърбърт се усмихна: „Какъв чудесен ден да завършиш живота си”.
Беше убеден, че днес ще умре. Усещаше го някак инстинктивно, но в съзнанието му нямаше никакво съмнение. Не чувсташе ужас; не чувстваше дори неудобство от този факт. По-скоро беше доволен от мисълта, че съдбата е избрала толкова приятен ден за край на житейския му път.
Хърбърт Уилямс не беше религиозен човек и не вярваше, че ще отиде на по-добро място след смъртта си. Той беше твърдо убеден, че след края на живота няма нищо, също както няма нищо преди началото му. Когато бе по-млад, тези убеждения го караха да се страхува от смъртта – човешкото съзнание не може да си представи дори отдалечено, че не съществува. Мисълта, че в един момент светът ще изчезне, мислите ти ще изчезнат и самият ти ще се изпариш, го караше да се ужасява от края на живота.
Старостта го беше променила. Когато дойде дългоочакваната пенсия и животът премина в по-спокойно русло, Уилямс успя да запълни дупките в живота си. Прочете повечето книги, за които никога не му стигаше време; прегледа наново някои любими филми; прекара прекрасни години с жена си в спокойствие и хармония; видя как децата му пораснаха и завършиха колеж, ожениха се и му подариха цял куп ужасяващо весели внуци. Животът му беше дал всичко, от което се нуждаеше. Дори към края му стана малко скучно.
Днешното приключение обаче го разведри и го изпълни с нетърпение. Щеше да бъде дяволски интересно преживяване – все пак човек веднъж умира и все още никой не се е върнал, за да разкаже как е. Онзи страх, който преди го изпълваше при мисълта за смъртта, сега се беше сменил с любопитство. Нямаше търпение да разбере, дали наистина няма нищо след смъртта. Не се боеше от болката, пък и някак знаеше, че няма да има такава. Щеше да стане бързо и спокойно – тогава, когато той реши.
Помисли за децата, но не се натъжи. Щеше да им липсва малко, но скоро тъгата щеше да се смени с купищата приятни спомени, които имаха заедно. Внуците му щяха да го запомнят като добрият стар дядо, който им разказваше различна приказка всеки ден, въпреки че те искаха все същата. За тях смъртта му нямаше да е от голямо значение – още бяха на онази възраст, в която смъртта не е нещо по-травмиращо от отменянето на телевизионно предаване.
Отново се усмихна. Утрото наистина беше чудесно. Нямаше търпение да започне последното си приключение. Затвори очи, отпусна глава на възглавницата и спокойно, с лека усмивка на лицето, умря.

* * *

Първото нещо, което видя, беше ярка бяла светлина. Чувството беше неприятно, дори болезнено, като онези моменти, когато през нощта някой светне лампата. Хърбърт веднага затвори очи. Няколко секунди изминаха, преди първите мисли да се просмучат в съзнанието му.
Ако това беше раят, той никак не отговаряше на рекламната си кампания. Беше студен, блед и много, много неприятен. Все пак Уилямс бе сгрешил. Живот след смъртта имаше. Доста неприятен живот.
Първоначалният шок от ярката светлина премина и очите му започнаха да виждат все повече детайли. Беше легнал и няколко безстрастни физиономии човъркаха тялото му. Изглеждаха досущ като лекари.
- По дяволите! Жена ми е викнала линейка и ме съживихте, нали? Човек не може дори да умре като хората в наши дни!
- Успокойте се, господин Уилямс. Вие никога не сте умирали. Това е нормалният пост-виртуален стрес. Скоро ще ви мине. – отговори му едната физиономия.
- Посткакъв стрес? – облещи се Хърбърт.
- Пост-виртуален. Все още се самоидентифицирате с виртуалния си живот. Старите ви спомени ще се върнат до десет минути. Не се безпокойте, тестът е минал успешно и сте напълно здрав. Дори по откъсите, които видях преди да ви извадя от съня, мога да ви кажа, че сте се справили доста добре. Трибуналът ще бъде впечатлен.
- Какво?
- О, съжалявам, разбъбрих се. Скоро ще ви стане ясно. Пък и рядко виждам толкова високи резултати...
- Какво?
- Няма значение. Сега е време да си починете и да преодолеете шока. Виртуалните тестове имат още да се усъвършенстват, ако питате мен. Този шок е доста неприятен понякога. Мога да ви успокоя, че до час ще сте напълно нормален.
Лицето се отдалечи и Хърбърт чак сега забеляза, че в края на стаята има врата. Останалите лекари, ако бяха лекари, също излязаха. Мозъкът му започна да работи на бързи обороти, хвърляйки пред съзнанието му все повече и повече спомени.
Сън... Тест... Виртуален тест. Този, за който се беше подготвял последните шест месеца. Заради който предъвка стотици книги и следваше какви ли не диети и упражнения, за да го мине успешно.Тестът, който единствен стоеше между него и неговата мечта...
Спомените наистина започнаха да се връщат. Първите от тях сякаш побутнаха останалите и не след дълго умът му бе пометен от лавина. Всичко започна да придобива смисъл.
Още от малък мечтаеше да стане пилот на междузвезден крайсер. Не какъв да е космически кораб, не дори някой от по-малките военни кораби в Земната флотилия. Мечтаеше да управлява именно тази страховита военна единица, за която се искаше не само пилотско майсторство и блестящ интелект, но и серия психологически и медицински изследвания. Конкуренцията беше огромна, а крайсерите бяха малко. Да станеш пилот беше едно от най-трудните неща в цялата вселена. Успяваха само най-добрите от най-добрите.
Целият му живот бе посветен на тази мечта. Завърши нужната гимназия, постъпи в най-добрия университет. Имаше отлична диплома и невероятни препоръки. Постъпи като пилот на по-малък кораб и бавно си пробиваше път в йерархията, докато един ден не получи разрешение да се яви на изпити за пилот на крайсер.
Самото допускане до тези изпити беше признание. То се случваше на най-добрите. Но местата бяха ограничени и най-елитните пилоти в галактиката до един се бореха често за едно единствено място. Изпитите и изследванията бяха меко казано трудни, но Хърбърт преодоля всичките с отличие. Не беше единствен – същото направиха и почти всички останали кандидати. Последното решение се взимаше на базата на един тест – най-важният и най-труден от всички. Тестът, за който нямаше как да се подготвиш. Виртуалната житейска симулация.
Идеята беше проста. Изпитваният се вкарваше в състояние на сън и с помощта на електронна стимулация в съзнанието му се генерираше цял човешки живот. Времето беше подбрано много внимателно – една от най-морално противоречивите епохи в човешката история – краят на ХХ и началото на ХХI век. Резултатът се формулираше на базата на взетите от човека решения, на сформулирания от него морален кодекс и неговото поведение в различни стресови и морално противоречиви ситуации. Това беше един прост, но безупречен начин да се изследва човешкия потенциал.
Шест месеца преди теста, Хърбърт активно започна да се подготвя. Официално се твърдеше, че няма как да се подготвиш за такава симулация, защото компютърът заличава всичките ти спомени и животът ти се сформира на базата на подсъзнателните ти качества. Но неофициално имаше стотици методи за подготовка, кой от кой по-абсурдни и нереални. Кандидатите се подлагаха на тях с надеждата, че шансовете им ще се подобрят дори малко. Въпреки че Хърбърт знаеше, че всички тези методи са стопроцентова измама, той се подложи на всеки един от тях. Ако имаше дори един промил шанс нещо да помогне с малко, той го беше направил. Беше твърдо решен да спечели това място и да сбъдне мечтата на живота си.
Сега думите на лекаря прозвучаха по друг начин в главата му. „Рядко виждам толкова високи резултати”... Значи се е справил добре. Може би по-добре от останалите. Старият Хърбърт, този преди теста, щеше да се разкрещи от радост. Сегашният Хърбърт само въздъхна уморено.
Отново си припомни, колко бе решен някога да стане пилот. Това желание бе дефинирало живота му. Нямаше семейство и беше пренебрегнал приятелите си, гонейки мечтата си. Самата мисъл, че се е справил добре на този решаващ тест, трябваше да го кара да подскача в екстаз. Защо тогава не беше щастлив?
Спомни си Жена си и децата. Те бяха измислени, плод на въображението му. Тази мисъл го удари по-силно, от колкото очакваше. Той ги обичаше. Та те бяха смисъла на живота му допреди няколко минути. И сега осъзнаваше, че това е било илюзия. Стандартен тестов елемент, който заедно с всички останали фактори от изминалите почти 90 години фиктивен живот влизаше в оценката.
Хърбърт отново отпусна глава на възглавницата, както бе направил в доскорошния си сън. Този път не за да умре, въпреки че мисълта някак съблазнително му се присмиваше от крайчеца на ума му. Инстинктивно погледна натам, където в спалнята му беше прозореца. Срещна гола метална стена. Разбира се, тук няма прозорци. Намира се на орбита около Бетелгеус, в станцията за военна администрация. Прекрасното слънчево утро от съня му липсваше.
Още му беше трудно да приеме истинската реалност. Този виртуален сън, в който го бяха потопили, изглеждаше толкова реален, че мозъкът му не можеше да свикне с идеята, че тези събития не са се случили наистина. Все още ясно си спомняше жена си, с нейната прекрасна усмивка, когато я видя за пръв път. Нещо го бодна в сърцето. Потопи се в мисли за нея, за тяхната почти перфектна любов, за съвместния им живот. Дори не усети, как заспа.

* * *

Изправи се пред трибунала на следващия ден. Суровите лица на изпитващите се смекчиха, когато прочетоха резултатите от изпитите. Председателят се усмихна и го погледна одобрително.
- Господин Уилямс. Виждам, че сте се справили отлично с всички предварителни изпити и изследвания. Вашите резултати са едни от най-добрите в изпитната група. Но това, което впечатли този трибунал най-много, е резултатът от вашата виртуална житейска симулация. Вие не само имате най-висок процент от всички във вашата изпитна група, но трябва да бъдете горд, защото имате най-висок резултат от всички тестове, които някога са провеждани. Без съмнение сте провели най-пълноценния и морално издържан виртуален живот от всички до сега. Вие сте феномен.
Длъжен съм да ви уведомя, че вашият тест е записан и в момента се изучава от психологическия корпус към военната администрация. Самият трибунал успя да види няколко откъса от вашият тест и мога да кажа, че вие сте най-безупречният пример за морален кодекс и психологическа стабилност, който сме виждали някога. А вие разбирате, че пред този трибунал са се изправяли най-изявените и талантливи хора живяли през последните двеста години. Мога спокойно да кажа, че вие сте една безупречна човешка личност и за нас ще бъде чест да ви направим пилот на крайсер. Решението на този трибунал е твърдо да и вашата титла на пилот е вече административна формалност.
Лично аз съм горд с вас. Вие сте най-доброто, което системата някога е създала. Вие сте почти идеален член на нашето общество. За военното министерство ще бъде чест, ако вие приемете тази длъжност. Съгласни ли сте да станете пилот на боен крайсер в името на Земята?
- Да, сър! – каза твърдо Хърбърт и козирува. Беше очаквал този момент целия си живот. Беше го сънувал, беше си го представял по стотици начини. Но никога не си го беше представял, че ще приеме новината така – без какъвто и да е ентусиазъм. Тази длъжност му беше безразлична. Мечтата на живота му, макар и достигната, не го накара да се зарадва. Някъде дълбоко в него се беше загнездило чувството, че той е изживял своя живот. Сега, когато насилствено го бяха върнали в младо тяло, чувстваше само досада. Отново трябваше да измине житейския си път, този път наистина.

* * *

Намериха го във ваната му, с прерязани вени. Лека усмивка разкривяваше посинелите му устни. Цялото му тяло излъчваше покой, дори някакво удовлетворение. Когато преместиха тялото му в моргата, патологът откри в ръката му парче хартия. На смачкания просмукан с кръв лист с едри неравни букви беше написано: „Ето го, моето последно приключение.”