автор: plami_6

Ти ме срещна - една бяла врана,
но отмина - от зрак ослепял...
Във душата ти въглен остана:
много зими не си вече цял.

Оттогава съм сайга в пустиня,
тиня в пролетна бясна река,
черен облак в планетата синя,
в есен жарка съм мараня...

Ти подритна нехайно съдбата
и пропусна мига отреден.
Не престана да търсиш жената -
но си ера, аз просто съм ден.