автор: dyx

Имах изпит в университета. Не ми се учеше за него. Поисках от Вселената алтернативен път, по който мога да си го взема. Тя ми показа чрез една книга, че ако намеря начин да повярвам в нещо, то това нещо може да стане моя истина.
Ентусиазирах се от тези думи. Направих всичко по силите си, за да повярвам в желанието си - че има начин да си взема изпита, просто ей така, на вяра.

Писах и си казвах утвърждения. Напомнях си отново и отново истории на други хора, които по чудодеен начин са намирали решения на сходни на моите въпроси. Визуализирах си успеха от взетия изпит, сякаш всичко вече беше готово. И щом съмнението се надигнеше в съзнанието ми, веднага го заглушавах с утвърждения произнесени на висок глас. Казвах си, че вярвам, че е възможно да си взема изпита на вяра.
И така престраших се в името на експеримента. Отбелязах пред себе си, че нищо не губя, но важното беше, че имах възможността да си докажа, че принципите на Вярата все още действат.
Вслушвах се в гласа на интуицията си, който ми казваше смело да вървя напред. Казваше ми също, че всичко ще ми се разкрие в подходящия момент. Вслушвах се в този глас и продължавах с експеримента си.
Денят на изпита настъпи. Бях изпълнен с оптимизъм. Влязохме в аудиторията. Съмненията пак се появиха, но си спомних едни мили думи: успокой се и ще видиш, че ще ти се помогне. Хрумна ми да започна да си представям успокояващи неща. Започнах да прокарвам през въображението си картини, които ми носеха успокоение, като например – синьо небе, усмихнати дечица; спомних си за любимото ми горско кътче и за това, колко ми е безгрижно там; дори си затананиках релаксираща музика. След около десетина минути бях спокоен.
Изпита започна. Беше тест в осем варианта. Преподавателят беше замислил така нещата, че на всеки да раздаде различен вариант, така че никой да не може да преписва от съседа си. Също така тестовете бяха разбъркани добре. На всеки от нас беше връчен по един. Погледнах своя тест – нямах си и хабер как да го реша.
Момичето, което седеше пред мен ме попита кой номер ми е теста. Отговорих ѝ. Тя се засмя. Отговори ми, че нейният е със същия номер. Също се засмях. (Какво съвпадение!) Момичето добави, че е учила доста. Беше много учтива. Каза ми всички отговори. Изпита си го взех с много добър.
Бележка: Дали вярата прави чудеса? Ами – да, прави ги. Но от нас се иска малка жертва, за да можем да ги видим. Трябва да се разделим със съмнението си и се изисква поне мъничко желание да излезем отвъд очертаните граници на нашето съзнание. Нищо не губим, само част от илюзиите си.
Всъщност Вселената е услужлив Другар, който работи в услуга на всеки и от степента на нашето осъзнаване зависи до колко ефективно ще си партнираме с този Другар.
Някой беше казал, че възможностите на човек се простират до там, докъдето той им позволява. Колко добре звучи в този смисъл безкрайността тогава.
Наистина едно нещо може да се прояви по множество начини. Пред очите ми седи повелята на Духа: „не ограничавай Бога”, която ми напомня, че единствено ограниченото ни съзнание възпира изявата на Великите неща в живота ни.
Но какво пък. Нали за това сме тук – да дръзваме и да си доказваме отново и отново, че Можем. Ако не гребнеш и не опиташ от супата в паницата, как ще разбереш каква е на вкус.
В този смисъл всеки един от поелите на Път е като Колумб, като Айнщайн, като Архимед, като Едисон, като Гагарин – изследовател, откривател. Подобно на човек, който е тръгнал на поход, завладявайки нови и нови земи. Само, че тук завладяната земя е еквивалент на разширеното съзнание.
И наистина интереса в дръзналия е голям, защото на всяка крачка открива по частичка от себе си. Някои от вас сигурно са забелязали, как с всяка добавена съчка Огънят се разраства все повече и все повече.
Накъде отвива този Огън?
Една вечер запитах свой другар. Казах му: Приятелю откъде идваме и накъде сме се запътили?
Той ми посочи космическата шир, нощното небе, цялата вселенска необятност.
Тогава разбрах. Пътя на Човека сочи към Звездите.
Хайде на път приятели. Време е. Домът ни зове.