автор: tera

В зелените лета, когато бях безсмъртна,
кръстосвах смело поглед
с безбожното безстрашие в момчешките очи.
Звънтеше въздухът наоколо, изопнат.
И всеки звън пробождаше прозирните ми пори.
Привлечен от мощта на звукопада,
учителят по земна гравитация
не се отказваше да ни обори.
Но кой ти вярва на метафизици!
Неземно ме притегляха тогава – две зеници.
Разпадах се във синята им орбита.
Разпръсвах се на неутрони...
На ветрогони влажните езици
облизваха съня ми по морето.
На гръб ме вземаха по гребените на вълните,
по върхове, загубили дъха си,
по ръбовете тънки на треви
до острието на наточения ден.
Отдавна беше време за пробуждане...
Небесно-сънена, сред падащи звезди на пътя,
сбогувах се със млечното си време.
Скимтеше нещо вече в челюстта ми.
Но как да стисна непробили кучи зъби?
Поне въртяха още весело опашка дните.
И още зрееше плодът на златните миражи...
Додето тресна.
Във едно с тесла от работилницата
на някакъв си дядо Боже.
Беззъбо се закани старицата, живееща отгоре:
“Безумен дядка със треперещи ръце, остава ни без сянка! “
По двора пръсна своите костилки стара слива.
- Земята ще е милостива – рече мама.
Повдигна похлупака. Духна грижите. Аз пак забърках...
Внезапен спомен цопна във казана –
преди да се нахвърлим, вечно гладни,
на едрите парчета сладко-синя пара...

Преди да ни настигне ехото от бъдещия звън
на сетната сребристо-бяла гара.

07.03.2011