автор: na_de

- Бабата на Верка идвала! – рече Ясен. - Била много сърдита...
Знаех си аз.
Добре, че ме е нямало тогава...
- Заради неизвинените сигурно – казах – дето и ги написах на Верка...
- Не, госпожо! – отвърна той - Заради раничката и!
- Отиде при директора! – допълни Еми.
Заради раничката на малката Вера?
Все още не разбирах.
Сутрин идват сами на училище. Верка върви уверено по калната улица, голямата Люба я следва и внимателно заобикаля локвите...
Люба е с хубави червени ботички, с ново, червено яке, ярка, чак грее, гологлава, на гърба с нова розова раница.
Веркината раничка е също розова, само че мръсна, стара, като че извадена от някоя боклуджийска кофа, неприятно ти е да я гледаш, камо ли да я носиш!
Ще кажете, много и пука на Вяра! Но не е така... Другите деца, щом влязат, закачват раниците си отстрани, а тя бърза да я скрие под чина... Има още няколко като нея в класа... Виждам как другите деца гнусливо се отдръпват и ги избягват... и аз се чувствам безсилна да ги защитя...
Мислите ли, че децата не усещат всичко това?
Раничките на повечето деца са нови, красиви, сменят се по два-три пъти на година.
Верка се опита веднъж да я замени с малка дамска чантичка, не знам откъде намерена, но не можа да побере в нея учебниците, и пак си продължи със старата.
Мислите ми прекъсна една от леличките. Директорът ме търсел.
Е, започва се! Каквото и да е, да се свършва най-после...
В кабинета на директора заварвам и баба Люба. Гледат ме изпитателно.
- Колежке – казва уморено директора – имаме ново оплакване!...
И на него не му е лесно. Чудя се какви ли му ги е наприказвала!
- Ако е за отсъствията... – започвам.
- Не е за отсъствията! – прекъсва ме директора. – Жената идва от социалните...Да сте им давали някакви други сведения за социално слабите деца?
- Майката избяга, бащата стои в къщи, няма работа – подкара пак бабата на Верка – аз сама гледа тези две малки деца... отивам в социалните, социалните подиграват мене, „мръсни цигани” – така казват!
Взе да ми просветва...
Социалните служби са в центъра на големия град. Нова сградата от бетон, алуминий и стъкло, сякаш държавата иска по този начн да покаже могъществото си, превъзходството си над обикновения човек.
Ищецът, застанал пред нейното величие и блясък, още преди да прекрачи лъскавия праг, трябва да осъзнае своята нищожност и да се изпълни със страхопочитание и покорство...
Вътре, зад гишета от всякакъв калибър, най-малко стотина чиновника усърдно и безкористно се трудят за блогополучието на гражданите...
Една от задачите им е да посещават от време на време социално слабите семейства и да следят за условията на живот... но ако бяхте вие на тяхно място, щяхте ли да напуснете топлата уютна канцелария, да газите калните улици на квартал „Джунгла” и да се завирате в схлупените къщурки и коптори, където живеят по десетина-петнадесет човека?...
Слава богу, ние, учителите, сме на линия!
Хората са му намерили лесното, просто звънят и ни питат...
- Някой госпожа казал, идва със стара раница моята Верка! Лъжа това!... – продължава Веркината баба.
По стара традиция учителите ги товарят със всичко и накрая винаги опираме пешкира.
Спомних си, че преди няколко дни позната от социалните наистина ми се обади, поиска сведения за децата и аз и ги дадох, споменах и за Верка...
Директорът очакваше отговора ми.
- Не знам. – рекох. – Мен никой не ме е питал!
Би втория звънец. Гледам по-бързо да се махна, докато баба Люба не е запалила пак фитила:
- Щом няма друго...
- Ами това е – казва директора – ако случайно разберете нещо...
Да, да... как ли не!
А отвън, незнайно защо, почувствах някакво съчувствие и симпатия към пълната стара жена със съсухрено лице, която остана в дирекцията.
Социалната служба е онова деликтно звено между държавата и нуждаещия се, посредникът, който трябва да помогне, ала така, че тази помощ да не прозвучи като унижение и подигравка....
Но нима не се чувстваме и ние така, във всяко друго държавно учреждение, където ни карат да се нареждаме на опашки или да обикаляме от гише на гише...
Аз познавам хора в инвалидни колички, които не отиват и не получават полагащите им се помощи тъкмо поради унизителните процедури, на които ги подлага държавната бюрократична система, някакви правила, измислени сякаш нарочно, за да унизят човешкото им достойнство.
В по-горните класове ние учим децата, че в природата има една висша сила, все още необяснима, но всеобхватна и безгранична, която по някакъв странен начин е винаги една и съща, константна величина, независимо дали говорим за галактики и планети или за най-дребните и нищожни твари на земята, и която движи света – силата на гравитацията.
Но това не е истина.
Съществува и друга, също толкова мощна и неизменна сила, която движи света. За нея не се споменава в учебниците...и смисълът и засега все още ни убягва. Наистина, хората са различни: има умни и глупави, добри и лоши, богати и бедни...
Ала, незнайно защо и по някакъв странен начин, и най-богатият, който живее в прекрасна къща в центъра на града, и последният бедняк от крайните коптори на квартал „Джунгла” - всеки има едно и също достойнство!