автор: meiia

Колко още да те обичам, Принце, колко?
До дванайсет остават, има-няма, минути
и после се връщам в ръцете на болката
безшумно, с нозете си от суетата изути.
Отдавна не вярвам в мита за пантофката.
С нечетни обувчици е пълен килерът ти.
Не станах принцеса, но схванах уловката -
да те търсят, а да не искат да те намерят.
Може би е възможно, по-точно съвременно
любов сама да се гони като лисича опашка.
Имам секунди живот, тежат своевременно
всички грешки и малко взех да се шашкам.
Щом удари финалът, няма път да се върна.
Свършва третият ден, а петлите - все пети.
Почти те разбирам, по сюжет си посърнал,
но по душа си щастлив, доволен, напет и
изобщо не жаля ни тебе, нито пък Автора-
сюжетът Му станал на дреп от поправките.
Усещам се, Пепеляшка съм n-та на рафта
и честно заслужих си днес подигравките
дори и на тиквите, приземени в бостана.
Стрелките крещят в режисьорска истерия!
Епизодът ми минал и няма как да остана,
че по приказно време била съм мистерия.
По влюбено време обаче в мен си е същото:
вечно аз те обичам, ти си шариш из Двора...
Да ти кажа, и Дворът е един вид "къща".
А и принцовете били просто някакви хора.