автор: na_de

Днес е последният ден.
- Носите ли – питам - бележки за отсъствията?
- Който не е болен, не дават пари! - веднага пояснява Огнян. - Ще спират детските...
- А бе ти знаеш ли какво е детски?! – обажда се Ясен.
Има ли някой, който да не знае?
Детските надбавки са жизнено важни за населението на махалата... като слънцето и въздуха за всяко живо същество!
Държа медицинските бележки в плик, залепен от вътрешната страна на дневника. Събирам ги на куп и започвам да извинявам отсъствията.
Има всякакви бележки: медицински, направления, от майките им, а една, особено лаконична и трогателна, е от бащата на Краси, и представлява просто малко, смачкано листче, на което пише с разкривени букви: „О ЦЪ СВ А ИЗВ И Н ЯВА И...
Лошото е, че бележките, каквито и да са, никога не достигат.
Този, който няма, остава с извиневи отсъствия. Което означава, че няма да получи служебна бележка, а без нея, социалните не дават пари...
Пари, с които една майка би купила дърва или хляб през зимата... или пък един баща ще изпие в кръчмата още същата вечер...
Борбата за тези 30 - 40 лева се води с всякакви средства и изобретателност.
А е толкова просто – трябва само детето да посещава училище...
Верка идва до бюрото ми:
- Госпожо, и аз носи бележка! – започва да се бърка по джобовете. – Слагам го на джебето, при парата...
И като изиграва театралния си етюд, завършва убедително:
- И сега няма го! Загуби...
Учениците наблюдават с интерес цялата сценка:
- Айде – казва Ясен – пак изгоря!
Бабата на Вяра и Люба може да ти донесе цял кочан медицински бележки, само и дай датите...
Черна, та чак лъщи! И толкова устата...
Колкото е грозна баба им, толкова пък, обратно, са красиви двете и внучки. Белички, чаровни, Вяра и Люба са като близначки, но с една година разлика.
При мене е малката, Вяра. Голямата, Люба, е в съседния клас.
Голямата, Любка е кръстена на баба си, и е по-въздържана, по-кротка, винаги усмихната...
По-малката Вяра е по-блъсната, по-серт, своенравна...
Макар че е взела опакият и характер, баба и някак все я подминава и пренебрегва, и е привързана повече към добричката Люба, на която отдава цялата си обич.
Още от малки, майка им ги изоставила. Или поне баба им разказа това... По-късно се оказа не точно така... и Вяра и Люба още са щели да си имат майка, ако злата и свекърва не я е била изгонила от къщи!
Преди време майка им дойде в училище през голямото междучасие, видяла ги, порадвала им се, дала им по пет лева и си отишла.
Още на следващия ден баба Любов, разбрала това, бясна, дойде да се разправя с нас, учителките:
- Има, госпожо, съдебно решение! Забранено на нея да ги вижда!
После проверихме. И това се оказа лъжа. Но в техните сложни семейни отношения, където много често майката отива „на мъж” в съседно село или град, или пък, обратно, е довела „дуруго баща”, често и господ не може да се оправи, затова предпочитаме да не се бъркаме много.
Ала за бабата на Вяра и Люба това беше търсеният повод да си прибере внучките и след това близо месец никакви ги нямаше в училище. Много пъти така съм замижавала и съм извинявала отсъствията им, но този път вече ми дойде в повече и ги вписах в дневника, макар и със свито сърце.
Най-трудният ми час не е нито по писане, нито по четене, нито дори оня, в който, докато пиша на дъската, чувам зад гърба си:
- Госпожо, Ачко пак пръдна!...
Най-трудният ми час е този в края на всеки месец, когато трябва да вписвам в дневника неизвинените отсъствия.
Изпитвам тих ужас, в очакване на неизбежното идване на баба Любов и още отсега си я представям как с пъшкане изкачва стълбите към дирекцията и вече чувам противният и глас да кънти в коридора:
- Ще давам на телевизията вас! И на министъра отгоре ще отивам!...