автор: radi_radev19441944

...


Понякога така ми е удушено,
сортирайки житейските си драми,
че нещо ме е хванало за гушата
и чакам нещо някога да стане.

Но може би объркан е сценарият
и нищо не е вярно в тоз спектакъл;
така приключва всяка пледоария,
и явно няма смисъл да се чака.

Но хващам се за сламката отчаяно
с надеждата, че чудо ще се случи;
измислям дом с натрупани мълчания
от сънищата на бездомно куче.

И вие ми се като цяла глутница
в пореден фарс с поредна Жулиета;
един Ромео в тъмната ми лудница
флиртува с ветрове и силуети.

Не знам дали е сън или безумие.
Не знам дори изобщо, че е вярно;
в очите и танцуват пълнолуния
в следа от смях и пепел от цигара.

И всеки танц, и всяка нощна музика
е ехо от тъгата на пиано.
И всяка нощ събуждам се, сънувайки
сонати от мълчания за двама.

И шепнат миокардите отнесено
измислици от звездното родео.
В последен танц с последните си есени
умира престарелият Ромео.