автор: lorsa

Стигнах дотам
да те виждам във всичко –
в първата буква на разни заглавия...
Тази нелепост, признавам, излишна е,
но и в судоку-числа разпознавам я!
Стигнах дотам
да не вярвам на себе си,
слагайки точка на име „Това е!” -
точката във въпросителна сменя се
автопилотно ако се обадиш...
Стигнах дотам
да не слушам главата си.
Тя за какво ми е?! Няк’ва украса.
Нито главите на всички приятели.
(Лесно се „дават акъли” на маса.)
Стигнах дотам
да се хващам за нищото,
и да не вярвам на приоритети...
Пак се навивам – какво ти обичане!
Напук преживявам те, драги!
(Къде ти...)
И разсъбличам за ен-ти път логика:
хич не ми пука! Видя ли?! Не мигнах!
Мога! Мълча си. Пред теб. И пред болката.
Казах си: „Стига!!!”

И... ето ме!
Стигнах.