автор: barona_36

Дори с домашни чехли и халат,
под който криеш хълмове и ниши,
превръщаш тази къща във палат
и кърмиш в мен въздишка след въздишка.

Не влязла в спор с бъбривите оси
в кварталния ни кошер, с пръсти хладни
разресваш кротко моите коси
и мисли край прижурящото пладне.

И аз примигвам, тутакси решил,
че този миг от Господ ни е даден,
и просто се усмихвам до уши
подобно шейх, сдобил се с нефтен кладенец.

И чело стапям дяволски щастлив
зад склонове, оазиси и ниши,
а твоят стон си е вселенски взрив,
след който следва друг. Или затишие.

И прероден светът се суети,
с езичето ти медено се плези
и си приписва твоите черти,
додето ме изпълни със поезия...