автор: divkozel

Защото исках да живея необятно,
да чувствам, да обичам необятно,
да нямам ръст, да не познавам граници,
да се превърна в океан или вселена -
завързах се за пролетния облак.

Така се запознах със светлината.
Подобни срещи винаги се помнят.
Особено когато си премръзнал
в очакване на нещо неочаквано-
например пукането на зората.

Тя тихо ми поднесе цветовете -
най-мълчаливото богатство на природата.
С най-облачните на света очи
изпивах акварелите на Господ
и мислех си - това е необятът!

От нищото се появиха звуци:
жуженето, бръмченето, цвърченето...
С най-непослушното на този свят ухо
долавях непонятните вибрации.
И беше светло, цветно, мелодично!

Настана пролетност! Прегърнах необята
и в опит да обхвана необхватното,
усетих как започвам да раздавам
натрупаните светлини и звуци,
любови, цветове и хармоничности...

Останаха ми само шепа думи.
Това ще е най-ценният подарък
за най-недосетливото момиче,
което трябва да ме изостави,
ако поиска да живее необятно!