автор: nellnokia

Този тирс ми тежи, Дионисе любими!...
Следвах твоите стъпки хиляда години.
Връзвах гроздове сладки в лъчите на зноя,
бях ти вярна до гроб – тиха в сянката твоя.

Не ме гледай така... Днес в нощта съм незрима.
Само питам с тъга, бях ли твоя любима?
Не разливай духа си - буен, луд като вино.
Не ми пращай сатири – исках тебе да имам....

Натежа твоят тирс, Дионисе любими!
Луда нощ ни събра, луда нощ раздели ни…
Всеки грозд ме боли и снагата ми цяла
тишината преви в коренището бяло.

Ред е плод да сбера, с някой смъртен да вържа,
да разпукам зърна, сочна гръд да разкърша,
да налея шира и с мъстта да се слея
като вино в нощта, с някой друг да се смея…

За последно ела – тази нощ е голяма,
ще танцувам сама - сто сатири ще мамя
и ще пия за теб, моят бог, вино младо
и ще вия снага на робиня-менада...

За последно. Сега! От любов умори ме!
Като своя жена, само миг укроти ме.
И когато зората всяка болка превърже
ще си тръгнем сами - този тирс ще е скършен.