автор: ami

Облаците се бяха сурнали по небето като в тепсия. Долната им страна равна, равна... пък отгоре пукнали като червен царевик за патлачки.
Младата душа на бай Керан се зарея из тях.
Спомни си, преди толкоз много години, как омаяни гледаха насам с неговата булка. Седяха до една бара в горичката и си нареждаха - чедата им какви ще са,пък къщичката, пък нивата, градинката... Не помнеше всичко. Че за какво толкоз си говореха, та по някой път им струваше цял ден? Поусмихна се бай Керан, поусмихна се пък захвана пак из облаците. Само в някои по-калпавички недели тъй се подреждаха.
Мекиците на булката му и те тъй седяха по тепсията, доде ги наскачат дечурлигата- пък те двамата, позазрели вече, се шмугнат нещо да си нареждат в задните стаи. Какво толкоз си нареждаха - я думи, я нещо без думи - можеха си и така... от едно време още.
Я-а - мерна я младата душа на бай Керан - неговата птичка!
Как го завиваше тя с ръцете си - стигаха му за да се стопли. Сега трополеше полека към барата - отиваше да се срещне с него. Знаеше си тя, ама и той не забрави да и каже като си отиваше от тука
"Ще те наглеждам аз.., макар и отдалече Дено!"
Седна тя - кацна като бяла лястовица на онуй място - тяхното. Прецеди слънчев лъч от топлия си поглед през ресниците. Повдигна ръка към лицето си и сякаш помахна нещо от там. Като че пусна младата птица от себе си да иде горе - при него.
Той знаеше - по него време се събираха да хвърчат заедно.