автор: alkaltchev

Февруари дойде. Пак ще плачем за Левски.
Ще си спомним отново смъртта му.
Със венци и с цветя, като в древна гротеска
ще покрием кървящата рана.

Ще забършем прахта от портрети и снимки,
окачени от нас зад гърба ни.
А пък ние отпред. Като лъв от стотинка,
ще се перчим навред с доблестта му.

Ще откриваме в него много нови и нови,
образци на човещина скрита.
Но ще крием от себе си, свойте окови
и наследствени, и придобити.

Да не би да ни види със тях, а пък ние
пак да мъкнем коварната тежест.
Дяконе, Дяконе, вече даже не крием,
че сме станали дваж по-невежи.

Триж по алчни, страхливи и жадни за още,
бели грешни пари и имоти.
Затова си мълчим. И мечтите си пощим.
И се гледаме, като животни.

Но те чакаме, Дяконе. Въпреки всичко
ни се ще пак пред нас да застанеш.
На загубено стадо сме заприличали.
Всеки може без труд да го хване.

И ни ловеха, Дяконе.И ни дояха.
Трудно беше ни, докато свикнем.
Като овци ни стрижеха. Ние пасяхме...
И все още робуваме тихо.

Но добре, че веднъж във годината има
дата – рана, която остави.
Живи рани с венци и цветя се не крият.
С кръв от тях боядисва се знаме!