автор: nikoi

Не мога да изляза, но ми е достатъчно,
че покривът не съществува
когато бяха тук ръцете ми, аз махах
към немите звезди, които чувах.
Останаха стени: недоумение
и минало, и страх, и настояще.
Прехранвам се с мухлясало търпение,
но този глад за бъдеще ме мачка
и нямам долни крайници, а корени,
с които няма как да се надскоча.
Палачът си съм аз. Аз се затворих
в кутията от тишина клокочеща.
Добре, че няма покрив. И небето
все още праща своите знаци явни
и вдишвам все очакване, което
убива. Но убива страшно бавно.