автор: radi_radev19441944

гротески

/на Краси Йорданов с намигване/

Когато накрая съвсем резонно ни плениха команчите, Краси Йорданов избухна в сардоничен смях.
- Чудя се – казва – приятелю, как сега тези идиоти ще ми вземат скалпа.
Погледнах го с нескрита завист и причината беше ясна. Бях неволен свидетел, когато принцесата от една предишна приказка в пристъп на бурна симпатия се опита да го разроши и отскубна неволно последния му косъм. И ме хвана яд на златната рибка, че разрешава само по три желания. В този момент четвъртото ми желание би било съвсем недвусмислено: „Искам на моя бял брат да му поникне буен перчем от руси къдрици.”
Както и да е - изплъзна ми се златната рибка и моето благородно желание не се състоя; изпратиха го през девет гори в десета да се сражава с някакъв кръвожаден змей за ръката на принцесата, понеже такъв бил сценарият, а аз се оказах негов адютант и оръженосец.
Войната с команчите въобще не влизаше в сценария, но тогава долетя Бойко Борисов на бял кон и вика: „Онези – червените се опитват да ни пробутат флашгейт; действайте!”, имайки предвид едни червени бабички, пък аз поради прогресираща глухота, съм разбрал команчи. И много ясно, че накрая ни сбараха по бели гащи както спяхме кьоркютук пияни на пътеката на войната; имало глава да пати.
Хеле добре, че беше Краси Йорданов; иначе щяха да ни скалпират като едното нищо, даже нямаше да ни питат кой вятър ни е довял из тия пущинаци. И както обикновено се случва в Холивудските истории, баш когато главният екзекутор си точеше томахавката, долетя там с мустанга царската дъщеря в костюм от бизонски кожи на Версаче и веднага в сърцето и пламна бурна любов по него. По Краси, разбира се; някой да не помисли, че заради мен става тая работа.
- Искам го, та го искам; да не сте посмели да ми го отнемете! – писна възхитена царската дъщеря и моментално разхвърли из пространството бизонските си тоалети и чорапогащници от кожи на скунс. – Това е моят ласкав, нежен звяр. Искам да му нарисувам на хубавата лъскава глава едни хубави, лъскави рога. Ела при мен, любими!
Така или иначе отървахме временно процедурата със скалповете; моят приятел се залови да успокоява разнежената царска дъщеря, като и пееше „Бате Бойко прави вятър”, пък аз кроях планове за бягство, но ето че се зададе нова опасност.
- Вие кои сте, бре!? – извика сърдито самият вожд – великият Грухтящ бизон, когато ни отведоха в централата на разпит. – И майната си ли сте тръгнали да търсите по пътеките на войната?
- Аз съм Дивият козел – отговаря уверено Краси, а този приятел – сочи той мен – е Дивото магаре. Изпратени сме от нашият голям бял вожд да трепем змея, дето иска да отвлече принцесата.
- Хм – вие май ме вземате за канарче. Какви змейове сте хукнали да гоните из нашите ловни полета? Явно сте шпиони и се налага да ви накажем. На този приятел – сочи той мене – скалпът му не е съвсем за изхвърляне и мога да го подаря на главния си готвач, но с тебе не зная какво да правим. Освен да те дадем на нашите принцеси да ги забавляваш, когато хванем пътищата на войната. Те много обичат някой да им пее по пълнолуние.
В този момент бях готов да изквича от удоволствие. Определено предпочитам скалпирането /чунким голям хаир от разни прически в тези въшливи времена/ пред перспективата да пея на разгонени принцеси по пълнолуние. Но напразно съм мечтал за подобно щастие.
- Всъщност, за този приятел – продължи вождът замислено, сочейки мен – и той вече май е попрехвърлил доста години; прилича ми на дърто магаре и никой няма да се зарадва на проскубания му скалп. Чини ми се, че ще е по-добре да го оставим да забавлява царицата, че и тя на стари години превъртя и прописа стихове. И също не можела да спи по пълнолуние.
Това изявление ме довърши. Кръвта ми се смрази моментално и веднага забелязах хитрата усмивка на Краси, която сякаш искаше да каже: „Я сега да те видим какво чиниш, Диво магаре - побъркано!”
- Но това е несправедливо – опитах се да протестирам аз, спомняйки си една стара история, когато бях ухажван от подобна царица; едвам оцелях и хукнах да бягам, оставяйки в ръцете и част от интимната си анатомия. – Защо на някои късметлии се падат все леки задачи: Да се борят със змейове, да развалят магии, да разтоварват контейнери със скрап, да скубят троскот, а аз като последен Марко Тотев все трябва да забавлявам самотни царици и поетеси!
- Е добре, добре! – смили се накрая вождът – Ще оставим това на Дивия козел, а ти ще отидеш да хванеш с голи ръце гризли.
- Тръгвам веднага – изревах аз в пристъп на велика радост и дори направих характерна стойка като за пред старт. Уви - напразно!
- Чакай малко, чакай! – сети се нещо Грухтящият бизон – Войната още не е приключила и победители няма. Все още сте военнопленници. Ще извикам специалисти да проверят дали не разполагате със СРС – та и чак тогава ще те пуснем при гризлито. Защото зная, че вашият голям бял вожд бате Бойко, много обича да си играе със СРС – та.
- Ами, ами – шикалкавя обезсърчен аз – нашият голям бял вожд сигурно ще се сърди, когато разбере това.
- И аз също сигурно ще се сърдя, когато разбера това – забеляза Грухтящият бизон – и ще се наложи да забавлявате няколко луни всички мои самотни принцеси.
- Но тогава нашият голям бял вожд няма да пуши с тебе лулата на мира. Той има тайно оръжие.
- Какво е то това тайно оръжие? – трепна вождът и смръщи вежди – Атомна бомба ли? Грухтящ бизон не се плаши от такива неща.
- Не е. Много по-страшно е.
- Самолети, подводници, танкове? И това не плаши Грухтящ бизон.
- Не, не, не! Още по-страшно е.
- Автомат Калашников? Аз подарил мой автомат на Осама Бен Ладен, когато някога бил наш човек и пили заедно огнена вода. И това не плаши Грухтящ бизон.
- И това не е.
- Томахавка – производство на фирма Тике – Пловдив? Няма проблем. Чорбаджи Марин – мой стар приятел и ще пушим с него лулата на мира.
- Още, още по-страшно...
Грухтящият бизон въздъхна отегчено и татуировките му се сгърчиха в нескрито отчаяние.
- Предавам се – рече той примирено – и предлагам сделка. Ако кажеш какво е тайното оръжие, при присъдата ще приложа смекчаващи вината обстоятелства. Така е по закон. Тебе те пращам при гризли, а принцесите ги давам на моя бял брат Дивия козел. Казах.
- Така съм съгласен – въздъхнах с облекчение аз. – Така има резон.
- И какво е тайното оръжие?
- Дочух от едно СРС, че ако не приемеш условията, нашият голям бял вожд ще ти изпрати Румяна Желева да преговаряш с нея и да пушите заедно лулата на мира...
Не успях да се доизкажа, защото се случи нещо неочаквано. В този момент нещо прошумя в храстите и после стана много тихо. Докато се осъзная Грухтящият бизон – справедлив съдия и велик вожд на куманчите беше изчезнал яко дим.