Гробища за кораби,
агонизиращи мечти,
изтеглени на абордаж до сушата,
с пробити корпуси
и скъсани платна на мачти,
с трюмове,
разпукани от мокри въглища,
които теглят светлите посоки
все надолу, като тежки спомени.
Може би любовта ти
бе само свистенето на вятъра в грота.
Може би любовта ти
бе просто курс на щурвала.
А всички морета обещаваха,
че ще ме обичаш винаги.
Всички хоризонти сияеха,
отричайки щормовите вълни
и аз вярвах, когато шепнеше името ми,
като градус на изток от плитчините,
вярвах, че името ти
не може да бъде изречено със същите устни,
които изричаха сбогом,
като люлеещи се врати
на изоставени каюти.
Раздрания волан на далечините
се стеле над бълнуващите кораби,
чиито сенки удължават болките във нощ,
глуха за прииждащите стонове
и сляпа за удавени сърца.
Единствено надеждата -
последен щурман,
като безумец вперил поглед в океаните
е вкопчил здраво длани
в спомени, обрулени от сол и вяра,
които до последния си удар,
до последната си капка кръв
ще отричат думата
корабокрушение.