автор: slona

Където глината е твърда кост и слънцето
остава все далеко,
колиба върху тежка пръст–и столът
дървен на човека.

Отсреща езеро, брадясал бряг като лицето
на мъжа занемарен,
листата само–мокри кръпки на зимата
в раздрания гоблен.

Опъва въздухът трептяща жица, до дъно
реже облака на две,
животно ровне ледните стърнища и ноздрата му
в скреж замре.

А той човекът, дирята загубил, пое пред изгрев–
звяр по тъмно,
заби из пустото поле, живота си
като яка обърнал.

Дъхът му пуши, миглите затварят решетка
върху празните очи,
остава стъпка–драска под небето, но драснатото
вятърът изтри.

Забравил вече откъде дойде, забравил самотата
как го блъсна,
опъва в шийника деня си и в празното
ръмжи до късно.

И в среза дето месецът се чуди да вдига сърпа
или да умре,
колибата си той надушва и хвърля там
отекли колене.

А няма биле. Няма ангел с погалването си
да го пречисти–
все мокро, диво, хоризонт и дим
от догорели мисли.

И сяда, и мълчи, и гледа към тежконощната
небесна яма.
Люлее тялото му столът–на таз земя е,
но го няма.