автор: thebigplucky

Някога, когато те измислях, престъпно красива и огнена.
божествено естествена и сложна до невъзможност,
толкова прекрасна, че едва ли щяхме да си подхождаме -
не вярвах, че ще мога догоня образа ти по нанагорнището на живота.
И щеше да е тихо в коридорите на моя.
Щях да имам всичкото време и всичките гледни точки -
лабиринтите си да изходя -
да открия безсмислието на всичко, без теб сторено;
да усетя идващата болка, която те предхождаше,
преди да разпозная силуета ти между многото.
И да го избера. Да го докосна.
Да потърся само онези думи, които завинаги ще запомня,
и на многото въпроси – отговорите...

После, когато те откривах, не мислех, че ще е с условности.
Че ще трябва и двамата да заобикаляме тревожно въпросите без отговор;
да разрушим част от коридорите
и много пъти да го повторим -
докато в лабиринта стане разбираемо и просто;
и да може, когато се погледнем, да няма нищо пред погледите ни -
само моят и твоят...

Сега, когато те имам, пак е трънливо и обсипано с подробности.
Раздърпан и уморен животът - взе си своето.
Отровно дебнат скука, суета, непреодолени спомени;
стаяват се в сенките незадоволена похот, неудовлетворени емоции;
и онези въпроси – чакат там неспокойни -
така и не успяхме да им отговорим.
Куцука наранената ни гордост след преосмислените стойности
и виновно пита за посоката след всеки сбъркан коридор...