автор: chergligan

Спомням си мое стихотворение от ранното детство:


БЪДНИ ВЕЧЕР

Бъдни вечер! В одаята
покрай топлата камина
ще посрещнеме зората...
А навън е люта зима.

Баба почва да разправя
чудеса за Бъдни вечер -
кой каквото пожелава
в полунощ го има вече.

Слепват и сълзят очите,
но ще чакам полунощ.
Ще погледна към звездите,
светещи с неземна мощ.

И това ще пожелая:
„Нека винаги да имам
нощи в прелестна омая
през вълшебна, бяла зима!“


Малкото момче е писало тези непохватни, неумели, но искрени стихове с чиста душа.
Господи, кажи ми, пак ли е така чиста душата му? Колко малко е искало момчето, колко много иска сега мъжът -удобен, осигурен живот за себе си и за близките, удоволствия, признания, популярност... А кое е по-малко и кое е повече? Не губим ли чувство за ценностите като остаряваме? Кое е по-ценното, кое е по-стойностното – това, което е искало малкото момче или това, което иска зрелият мъж? Въпрос, на който не е лесно да се отговори.
Боже мой! Защо не съм малкото момче!...